Как вижда Европа един българин от 1937 година, за пътешествието и Едуард Саид

26689_said_edward_wНа 25 септември 2003 година в Ню Йорк почива един от най-забележителните умове на нашето време, Едуард Саид. Днес се навършват точно 10 години от смъртта му.

За мен, чиито идеи и принципи са много повлияни от Едуард Саид, отбелязването на годишнината от смъртта му е повод за преоценка. Най-вече, имам желанието да представя нещо, с което да спомена този ден. И открих няколко пасажа от книга, която ме впечатли с дълбочината и разнообразието си – “Светът отблизо” – пътепис на Константин Кацаров от околосветско пътешествие, направено през 1937 година. Невероятно четиво!

Особено интересно е да се прочете как вижда света един българин от края на 1930-те години, когато светът е на прага на важни събития. Края на пътеписа си, Кацаров посвещава на размишления какво представлява Европа по негово време – в онази 1937-ма година. Изненадващо е колко актуално звучи всичко: и за външната политика на Европа, и за вътрешните й дела, и за самочувствието й към останалия свят!

Но преди да откъса от тази книга, нека припомним кой е Едуард Саид…

Едуард Саид е американски хуманитарист от палестински произход, защитник на правата на палестинците. Професор по сравнително литературознание в Колумбийския университет, един от създателите на постколониалната теория.

Най-влиятелният му труд е Ориентализмът (1978), който представя тенденциозното отношение на Запада към Изтока.

Едуард Уилям Саид е роден във видно християнско семейство през 1935 в Йерусалим – тогава част от територията на подмандатна Палестина, управлявана от Великобритания. През 1948 Едуард и родителите му са принудени да се изселят в Кайро. Впоследствие Саид прекарва по-голямата част от живота си в Съединените щати. Там той получава бакалавърска степен от Принстънския университет (1957), а магистърска – от Харвардския (1960), където през 1964 защитава и докторската си дисертация. Още през 1963 започва преподавателската си кариера в Колумбийския университет, Ню Йорк, в който през 1992 е избран за професор по английска и сравнителна литература.

Едуард Саид е чел лекции в повече от 200 университета в Северна Америка, Европа, Азия и Африка. Като професор е преподавал също в Харвард, Йейл, “Джон Хопкинс” и Торонто. Канен е за изнасяне на встъпителната поредица от лекции (Empson Lectures) в Кеймбриджкия университет, Великобритания. Чел е и лекции в Колеж дьо Франс по покана на професор Пиер Бордо.

Член е на Американската академия за изкуство и наука (The American Academy of Arts and Sciences), Американската академия за хуманитарни науки и изкуство (The American Academy of Arts and Letters), Кралското литературно общество (The Royal Society of Literature), Американското философско общество (The American Philosophical Society). Почетен член е на “Кингс Колидж” в Кеймбридж. До 1998 членува също в Изпълнителния съвет на PEN. През 1999 е президент на Асоциацията за съвременни езици (Modern Language Association).

През 1998 получава наградата “Султан Оуайс” за цялостен културен принос, а през 1999 г. става почетен член на Асоциацията по близкоизточни изследвания (Middle Eastern Studies Association, MESA) и получава първата награда “Спиноза” в Холандия. Носител е на множество други награди и титли.

Едуард Саид е автор на повече от 20 книги, преведени на 36 езика. (по вестник “Култура”, бр. 36, 3 октомври 2003)

20130924_223330

Картата, която виждате на снимката е от книгата “Светът отблизо” на Константин Кацаров, отпечатана през 1946 година. Самата карта отразява околосветското пътешествие на автора, прекарал 5 месеца на път през 1937 година и отбелязал преживяванията си в своя пътепис.

Аз гледах сега Европа от дистанция.

Европа от далече.

Подреждайки наблюденията си, на път да се върна към обикновения си живот на моето скромно място в България, аз чувствах, че в краен анализ на виденото и изживяното е настъпил у мен голям прелом в отношението ми към много неща. Наложила ми се бе една преоценка в много от понятията с които преди пет месеца аз бях напуснал континента.

“Европа” и “останалия свет”!

“Европа” и “светът извън Европа”!

Тази теза и антитеза, в която европеецът е свикнал да вижда ореола на една въздусъща богиня Европа, която в материално, духовно и културно отношение едва ли не е създала останалия свет и доминира над него, бе издъно разстроена в мен. Светът извън Европа ме бе учудил с своята флора и фауна и с величието на своите паметници от миналото.

Но каточели не по-малко ме бе учудило днешното състояние на този свет. Всички, които живеем на Европейския континент, сме повече или по-малко предубедени в превъзходството на Европа спрямо останалия свят и всички носим не малко предразсъдъци в тая насока. Европа живее, лелеяна от самомнението, че тя е центърът на земята. за времето на откривателските експедиции на XVI век и за цели три века по-късно – това е било в много голяма степен верно.

Днес, обаче, съотношението между Европа и останалия свет, се е коренно променило. Светът извън Европа крачи с трескаво темпо по пътя на културата, на прогреса. Той догонва Европа. В много неща и на много места, светът извън Европа е задминал вече Европа.[…] Но най-важното – днес вече сърцата на всички жители на земята, извън Европа, туптят най-интензивно за прогрес, за благоденствие, за свобода, за равенство.

Лицето на земята “извън Европа” се е издъно променило. Светът извън Европа се е култивирал, този свят се е модернизирал, този свят се е механизирал. Заедно с това светът извън Европа е изгубил почти напълно някогашната си романтичност.

А какво е днес самата Европа?

На новодошлия в Европа прави впечатление, че този претенциозен континент представлява спрямо останалия свет, само една относително твърде малка територия, с относително слаби природни източници. Той е пренаселен от много на брой, а хетерогенни и мразещи се помежду си народи. Тези европейски народи са наистина духовно високо надарени, но и вече доста похабени – най- напред от религиозни, а по-късно от политически раздори. Те говорят на много и различни езици и са организирани в твърде много на брой, дебнещи се за война, държави. […]

Някога само една част от това високо надарено и предприемчиво европейско население бе успяло, овладявайки моретата, да открие и подчини останалия свет и да го накара да работи за него.

Обаче, това време, изглежда е вече изживяно. Откритият от Европа свет е еволюирал, той се е еманципирал и следвайки вече свои пътища, макар и въведен в съвременната култура от Европа, той вече отказва да я следва, защото в много случаи я превъзхожда.

Европейският континент е наистина люлката на съвременната култура. Той даде и своите кръвни рожби – Америка, Канада, Австралия. Но тази майка, като че ли е вече отпаднала. Умствените физическите способности като че я изоставят. Тя често боледува. Тя е свадлива и често е скарана с близки и далечни. Материалните й източници са ограничени и тя често прибягва до заеми. Външният й вид също не е вече блестящ. Но тя все още се облича изрядно, макар и старомодно. Честолюбието й не й позволява да признае своя залез. Затова тя ходи на всички приеми и би се чувствала страшно засегната, ако не бъде поканена. Но като че ли е наближил моментът, когато Европа ще трябва да почувства и осъзнае умората си.

Comments are closed.