Хаосът на революциите

Demonstrations Continue In Tunisia As Calls Come For Dissolution Of Ruling PartyНа 12 януари, в колонката си в Independent, Робърт Фиск пише за своите неоправдани очаквания за арабските бунтове, “арабското пробуждане”, превърнали се в кървави бани и хаос. “Революцията беше страхотна, онова, което последва – ужасно”, споделя още Фиск.

Въпреки, че редовете написани от известния изследовател по един начин опростяват картината, до една известна степен отразяват разочарованието както вътре, така и извън Близкия изток. Но може би това трябва да се очаква.

В Тунис преди три години президентът Бен Али беше свален сравнително лесно и бързо. Бен Али беше изненада, но оттогава други режими си взеха поуки и се оказаха по-подготвени за борба за властта.

Революциите често са объркани и може да отнеме години, за да се разиграе цялото действие, с всички видове непредсказуеми обрати по пътя. Три години след началото на Френската революция, Робърт Фиск вероятно щеше да напише същите мрачни редове, а революционерите атакували Бастилията в опияняващите дни на юли 1789 година едва ли са осъзнавали какво ще отприщят.

До 1792 Париж е свидетел на гладни бунтове, а Франция е във война с Австрия и Прусия, докато крал Луи XVI е все още на престола, а гилотината току-що е приета като метод за екзекуция. В крайна сметка, обаче, Френската революция – кървава и хаотична – е призната за едно от най-важните събития, оформили модерна Европа. Защо арабските бунтове да нямат същия ефект върху Близкия изток?

Днес арабите плащат тежка цена за десетилетията на “стабилност”, поднесена със сила, която западните правителства насърчава често с помощта на своята външна политика и бизнес интереси. Резултатът е политическа стагнация, където въпросите, които е трябвало да бъдат зададени – сектантство, корупция и липса на прозрачност и други – бяха оставени встрани.  Сега, когато бурята се разрази, много дискусии тепърва се поставят на масата и обществото иска тяхното разрешаване.

Важно е да стане ясно също, че отърваването от непопулярните лидери не е решение само по себе си. Има все още проблеми с държавните апарати, които реално контролират вътрешния живот. Името на президента не е важно – докато силата на службите в Близкия изток е непокътната, промяната е невъзможна.

В този случай, естествената реакция на мнозина в арабския свят, виждайки нестабилността, е да жадуват за сигурност – дори това да е познатата полицейска държава. Виждаме този модел в Египет през последните няколко месеца: опит за връщане към стария, познат, начин за водене на политика. Колко дълго ще продължи никой не знае, но е трудно да се повярва, че няма да има още обрати в египетската революция.

Интерес в тази насока представлява едно интервю с Халед Фахми, професор по история в Американския университет в Кайро , публикувано на 14 януари. Запитан дали египетската революция се провали, Фахми отговаря:

“Не, египетската революция току-що започна. Ние видяхме само началната фаза. Предизвикателствата са огромни, защото старият режим още не се е срутил – ако не друго, той успя да се позиционира – но мисля, че духът е пуснат от бутилката. Не смятам, че е възможно да се върнем към ситуацията от преди януари 2011 година.”

Въпреки, че има някои прилики между настоящата революция в Египет и по-ранните такива, мащабите й са безпрецедентни според Фахми:

“Мащабът и дълбочината на тази революция са феноменални. И знакът за това е, че имаме двама президента, които са били отстранени, все още са живи, а бъдещето не е решено…

По отношение на това, срещу което застава тази революция – отново има много дълбоки исторически корени, които отиват на такава дълбочина, колкото самото естество на състоянието на модерен Египет – патриархална, дистанцирана държава, която претендира да доставя стоки и услуги за хората, но не е държана под отговорност в отношението си към тях.

И мисля, че египтяните са отвратени именно срещу точно този характер на държавата. Не е само бруталността на полицията, Мубарак или Мюсюлмански братя. Това се отнася към самия характер на египетската държава.”

Районът се измъква от един век, в който последователно се изреждат европейския империализъм, Студената война и хегемонията на САЩ, които десетилетия бележат мисленето на цели поколения, съмняващи се в собствената си възможност да определят бъдещето си. Една сега започва решаването на редица социални въпроси – външната намеса остави наследство, което продължава да оказва натиск. Тази намеса няма да приключи напълно – може би е невъзможно – но тенденцията сочи, че арабският свят върви към по-голяма автономност във взимането на решения.

Важен фактор днес е поколението, което израстна с провалящи се лидери и идеологии. Тези млади мъже и жени имат коренно различни представи за света от техните родители, което се отразява и на факта, че все повече се обръща внимание на политическата култура, а това ги прави по-независими. Именно заради наследството на съществуващите политически структури, обаче, смяната на поколенията няма да стане бързо. Засега, тези, които имат да губят повече, отколкото да печелят, ще останат пречка, но събитията показват, че това няма да продължава вечно.