Ирак – централно планирано бедствие

Iraq Ethnic Map

Най-лошите прогнози за съдбата на Ирак се потвърдиха. На фона на стотиците хиляди загинали вследствие от войната, страната е на път да се разпадне. В Ирак се роди халифат.

Нещо, което би прозвучало абсурдно само преди няколко години, сега е реалност.

Днес Ал Кайда и сродни организации контролират голяма част от територията на страната и милиони хора са на път да заживеят под тяхно управление. През 2006 година New York Post публикува статия, озаглавена „Пич, къде ми е гражданската война?“. „Цял ден – пишеше тогава авторът – карахме през шиитски и сунитски квартали. Навсякъде посрещането беше топло. Нямаше насилие. Никакво.“…“Ще запомня онези ‘радикални шиити’, които аплодираха нашия патрул, докато преминавахме.“

До към 2006 година присъствието на представители на Ал Кайда в Ирак по време на Саддам, се считаше за достатъчно тревожно и бе използвано от администрацията Буш като едно от оправданията за войната. Тезата, че Ал Кайда е изградила връзки със Саддам беше отхвърлена от американския сенат, но самото предположение беше достатъчно, за да предизвика тревога. Сега, когато хиляди членове на Ал Кайда и други ислямистки организации на практика управляват населението, ресурсите и химическите заводи в голяма част от страната, новината е просто част от фона. Това е същият стар сценарий, който се разгръща вече 10-13 години от началото на „войната срещу терора“. Войните на САЩ, каза през 2005 година британският депутат Джордж Галоуей, „успяха да създадат 10,000 нови Бин Ладеновци“. Тогава това изказване звучеше неподплатено, спекулативно, абсурдно. Днес цял свят наблюдава тези 10,000 Бин Ладеновци и се пита колко още от тях ще има в бъдеще. Духът на времето се мени. Оптимистите за бъдещето на Ирак стават все по-малко. Те вече се срещат само по високите етажи на властта. Преди месец Барак Обама приветства изборите в Ирак като стъпка към „мирното, обединено и процъфтяващо бъдеще“ на иракчани. Днес Ирак е в хаос.

Как се стигна до тук? Кои са факторите за това бедствие и може ли то да се избегне? Европейският/английският колониализъм със сигурност са една от първите предпоставки. Чертаенето на граници през оспорван регион и поставянето на избрана клика или етнос на власт, стои в основата на много съвременни конфликти – от Руанда и Конго, до Дарфур, Балканите и Близкия изток. Този вид намеса – строежът на нации чрез централно планиране, е пагубен, защото поставя нестабилни основи, които раждат конфликти дори векове по-късно. Поставянето на шиитите и кюрдите в Ирак под властта на сунитите, се оказа също толкова грешно, колкото поставянето на Хуту в Руанда под властта на Тутси, или Дарфур под властта на Хартум. Централното планиране на „задружни страни“, управлявани от доминиращ елит, е рецепта за конфликт. Но тя далеч не е единствената.

През 60-те и 70 години САЩ и Великобритания помагат в изкачването на партия БААС и Саддам Хюсеин на власт. Тираничното управление на Саддам Хюсеин е цената, която те плащат за силен съюзник в региона – и го получават. През 1979 година Саддам прави зловеща чистка на своите политически съперници – събира членовете на партията в голяма зала и спокойно пушещ пурата си, започва да чете списък с имена на противници, които биват извеждани от залата. В проява на животински страх, в помещението започват да се чуват отчаяни викове в подкрепа на Саддам от страна на тези, които се опасяват да чуят името си. Това обаче не обезкуражава Великите сили. Франция и СССР помагат на Ирак да изгради ядрени електроцентрали. Немски фирми в т.нар. проект 922, помагат в изграждането на заводи за химически оръжия, а американски организации изпращат антракс, западнонилски вирус и ботулизъм на иракски лаборатории. Американски, френски и британски фирми участват във въоръжаването на Ирак във войната срещу Иран, а един от участниците е синът на Маргарет Тачър. Всичко това кулминира в обгазяването на кюрдите в края на войната с Иран и окончателното отчуждаване на „подчинените“ етноси в Ирак (петото клане в историята на кюрдския народ). По време на управлението на Саддам страната остава цялостна, предимно заради всятия страх и политиката на социални облаги от страна на БААС. Когато отношенията между САЩ и Саддам се влошават заради нахлуването в Кувейт – друг тоталитарен режим, удобен за Великите сили, Америка прави опит за преврат през 1996 година. САЩ наказва Ирак със санкции, които водят до смъртта на повече от милион цивилни, половината от тях – деца. Но същинският край на режима идва след 2003 година.

Три вида вида външна намеса – начертаването на изкуствени граници, подсилването на управляващ елит с оръжия и политическа подкрепа, налагането на санкции. Четвъртият опит за намеса – втората война в Ирак, парадоксално се оказва най-смислен. САЩ отнема властта от Саддам и под предлог за демокрация, я дава на мнозинството шиити и малцинството Кюрди – жертви на геноцида на Саддам (кампанията ал-Анфал и клането в Дуджейл). За президент е назначен уважаваният кюрдски лидер Джалал Талабани, а за премиер – Ахмед Чалаби и после Аяд Алауи (двамата – шиити, Алауи участва в по-ранния американския преврат, и двамата – верни сътрудници на американското разузнаване). Чалаби бе назначен за председател на енергийния съвет на Ирак и даде на западни фирми (BP, Shell, Exxon, Chevron) 30-годишни договори за експлоатация на иракския петрол.

Въпреки всичко, мнозинството шиити в Ирак най-накрая получи своята власт. С това САЩ неволно даде голямо влияние на Иран, враждебен към тях от 1979 година насам. Властта на мнозинството обаче също се оказа тиранична. Новият премиер – Нури ал-Малики ползва същите тактики на сплашване и изтезание, за да затвърди властта си и да задържи страната цялостна. Това става с пълното знание и често участие на САЩ. Но планът за „демократизиране“ на Ирак, въпреки своя провал, все пак имаше някаква прагматична логика. Централно планирано разпределение на силите. Той обаче разчиташе на нещо, което Америка трудно можеше да даде. Постоянно военно присъствие по време на финансова криза и политическа съпротива у дома. Войната в Ирак струваше на Америка три трилиона долара. Парите, похарчени по въоръжаване на иракската армия изглеждат пропилени, след като при настъплението на ИДИС хиляди войници хвърлиха оръжието си и побегнаха, а в някои градове като Мосул, ислямистите са посрещнати като освободители. Разрушаването на шиитски храмове от страна на новия халифат, окопаването на кюрдите в североизточен Ирак – всичко това вещае края на иракската държава. Доколко естествени ще са нейните граници след още едно десетилетие, предстои да разберем. Едно е ясно – централното планиране на страни и външната намеса против волята на народа, са повтаряща се грешка в историята и повтарящ се кошмар за населението, принудено да живее под чужд контрол. Тази грешка със сигурност ще се направи още много пъти, не задължително от САЩ. Иран и Саудитска Арабия също имат своите армии в разкъсаната страна. Русия прави опит да спечели съюзник в лицето на Нури ал-Малики и продава оръжия в борбата с ИДИС.

Единственото положително нещо би било, ако пагубността на външната намеса най-накрая се запечата в паметта на хората като висша форма на престъпление – също като военната агресия, описана в Нюрнбергския процес като престъпление, съдържащо в себе си всички други престъпления, идващи след него. Независимо дали става въпрос за санкции, за начертаване на граници без участието на хората, живеещи в тях, или за въоръжаване на лидери, които държат насила потиснато население, урокът от това бедствие може да бъде само един. Ако хората се чувстват онеправдани, ако решенията се вземат без тях, никога няма да има мир.