Мравките имат около 250,000 неврона. Това е около хиляда пъти по-малко от дребните бозайници и 340,000 пъти по-малко от хората. Въпреки това, мравките имат сложна социална структура, която далеч надминава индивидуалните им възможности. Никоя от мравките не разбира ставащото на по-високо ниво в обществото, дори кралицата. Те нямат споделен мозък, предаващ знания от центъра към периферията. Вместо това, те имат серия от правила. Според „Центъра за изследване на познавателната способност на животните“ в Тулуза, построяването на мравуняк не изисква централна координация, а следва три прости правила: мравките събират песъчинки в постоянен ритъм (2 на минута), предпочитат да ги слагат при други песъчинки, оформяйки стълб и предпочитат песъчинки, използвани от други мравки, вероятно заради феромонна маркировка. Тези три правила са достатъчни за построяването на гнездо. Други прости правила са достатъчни за построяването на мост, за намиране на убежище, за поддържане на плесенни градини, за защита на колонията.
Системата на човешкото общество е доста по-сложна. Ние използваме запаси от придобити знания и опит – научни, законови, управленски практики, които ни позволяват да стъпваме върху грешките на предишните поколения. Човешкото общество е както спонтанно, така и дирижирано от индивиди, групи и организации, които налагат визията си с наглед прости правила. Силата на убеждението, силата на собствеността, физическата сила – това са някои от инструментите, които решават посоката, в която ще върви обществото. Но както при сложното общество на мравките, никой човешки индивид не разбира напълно обществото, в което живее. Колкото повече расте сложността на системата, толкова по-тесен поглед имат индивидите върху всички процеси в града, страната, света. И това, поне на пръв поглед, звучи като неизбежната ни съдба – да живеем в периферията на все по-сложни и все по-неразбираеми структури – системи с растящи възможности, където хората са все по-профилирани.
Не е съвсем така. Но ще се спра на това малко по-късно в статията. Първо ще разгледам профилите, които хората приемат като част от обществото – т. нар. „роли“, не задължително професии, в които един човек се развива през живота си. Ролите, определящи структурата на нашето общество. Кои са те?
Една роля може да бъде тази на бездомник. Най-низшият слой в обществото, описан в уникалната книга на Джордж Оруел – „На дъното в Париж и Лондон“. Човек, откъснат от всички възможности за интимност, достоен живот, щастие и значимост. По-нагоре са бедните. Изкачвайки се по стълбата, минаваме през работещите в нископлатени професии, работещите в умереноплатени частни и държавни позиции, в които индивидът се профилира и може да прекара по-голямата част от своя ден и своя живот. Следват високоплатените длъжности, бизнесите, научните професии, управленските професии, които са не по-малко профилирани. На самия връх на обществото имаме класа от хора с различно богатство – от умерено до астрономично, различни профили – политици и магистрати, бизнесмени, мениджъри на фондове, учени, звезди, обединени от една обща характеристика – това са хора с възможности да влияят върху посоката на обществото. Хората със значимост.
Встрани от всичко това имаме и криминалните роли, военни роли, терористични роли, тайните роли и ролите с повишена значимост. Човек, профилиран в криминалната, терористичната, подривната дейност, или човек с достъп до важен материал, може да се окаже също толкова влиятелен за посоката на обществото, колкото магистрат, политик или предприемач.
Но коя от тези роли разбира пълноценно сложността на обществото, в което живее? Един икономист с достъп до информация за банковата система например, информация за пазара, или за търговията между големите фондове, разбира голяма част от проблемите в профила си. Един правист с познание върху законите на държавата, макар и не всички в детайл, разбира проблемите във функционирането на държавните и частните структури. Един чиновник в службите за сигурност на голяма държава, може да има достъп до информация, прескачаща компетентността на всеки политик, магистрат и пазарен играч. Но никой от тези профили няма общ поглед върху всичко. За всеки от тези профили, останалите са невежи. За системата като цяло, всички са до голяма степен, невежи.
В съвременното общество стават процеси, неведоми дори за най-високите му етажи. Едва през 1990 година например, западните законодатели разбират за операция „Гладио“ на НАТО и ЦРУ, отговорна за терористични нападения в Европа. В продължаващата икономическа криза излязоха наяве редица финансови скандали, като манипулацията на ЛИБОР от страна на няколко банки, прането на пари за наркотични картели от страна на HSBC и използването на финансови инструменти (CDO, CMO, CDS), довели до „Голямата рецесия“ – всичко това дошло като изненада дори за много финансисти. Излезе наяве мащабната програма на националната служба за сигурност в САЩ, шпионираща президенти, премиери, парламентарни комисии, организации и обикновени граждани почти без всякакъв надзор. Скрита остава дейността на хилядите лобисти в ЕС, САЩ – организацията ALEC (American Legislative Exchange Council) например е отговорна за закони срещу работническите права, срещу надзора на бизнеса и околната среда, за приватизация на образованието, здравеопазването и затворите. Но за един лобист, за един член на службите, за един Едуард Сноуден, за един Барак Обама, за един Джейми Даймън (JP Morgan Chase), дейността на останалите от тази група, остава до голяма степен скрита. Всички, без изключение, сме членове на обществото, което не разбираме.
Всички тези скандали – в България и чужбина, излязоха наяве до голяма степен случайно – заради предумишлена атака, заради непримирим свидетел, заради край на война, заради нормализация на престъплението или липса на отговорност. Скандалите на бъдещето стават в момента – без знанието на президенти, премиери, учени, хора от всички класи на населението.
Изражения на това всеобщо незнание срещаме почти всеки ден. Политическите ни „представители“ приемат споразумения и закони по недемократичен начин – без знанието и одобрението на мнозинството, а в някои случаи – дори без знанието на самите тях. В случая с Trans-Pacific Partnership (TPP) например, от законодателите в САЩ, Япония, Австралия и Южна Америка се изисква да приемат споразумение, даващо привилегии на международните корпорации, без самите те да имат достъп до пълния му текст. В случаите със SOPA, ACTA, PIPA и CISPA, дори след мащабен протест, законопроектът няколко пъти беше козметично променен и представен отново и така – до успех. В случая с разкритията на Едуард Сноуден стана ясно, че дори сенатори, поддържащи службите за разузнаване (Dianne Feinstein) са били шпионирани без знанието им, т.е. дори хората, назначени да регулират системата, не разбират какво става в нея. По-близко до дома, проблемите в банковата система на България също останаха скрити, дори от най-висшите етажи на властта и продължават да бъдат скрити, дори законово защитени. Поради характера на банковата система, самото разпространяване на вярна или невярна информация за капитализацията на банките, може да разклати цялата финансова система и да заличи богатство, трупано с поколения – следователно казването на истината е наказуемо. Невежеството е част от системата.
Въпросът, който трябва да си зададем е: примиряваме ли се с това статукво, или не? Обществото функционира по текущия модел, макар и със сътресения, но искаме ли да го променим? Виждаме ли алтернатива на обществото, което не разбираме?
Отговорът на този въпрос ще оставя на хората с по-голямо въображение от мен. Предполагам, че за някои това може да е общество на пряка демокрация, гласуване за всичко, или козметична промяна на текущата система – може би чрез провеждането на повече референдуми или конфедерализация и локализация на властта. Както показва историята, въображението на хората създава системи, мислени за невъзможни до момента на реализирането им. Като мравките, ние създаваме сложните си структури с няколко прости идеи и цялата ни история е плод на този естествен процес. А „Краят на историята“ още не е дошъл.
Comments are closed.