Ирак… (екзотична ориенталска музика и звук на разнасяни от вятъра пясъци) …земя на раздор, вражди и противоборство… Земя на търговски пътища, велики реки и регионални интереси…. Земя, в която една държава губи почва под краката си, разкъсвана от противоречия и вътрешни неуредици, докато най-голямото етническо малцинство, опиращо се на своята религия, търси пътя към независимостта и самосъхранението, а в периферията опасен, радикален враг, прегърнал противоположния клон на Исляма се бори да разруши съществуващия ред и да се разправи с рушещата се държава….
Звучи ви познато? Напомня ви за нещо, което се случва по поречието на Ефрат? Да, вярно е…случва се точно там… в началото на XVI век
Края на петнадесетото столетие идва с вятъра на промяната и с потеклата в Месопотамия кръв на избиващи се братя. Западането на династията Ак Коюнлу – могъща конфедерация на кюрдски кланове, завладяла земите от Ереван до Басра и от Диарбекир до Керман – води до поредица от граждански конфликти, противопоставящи владетелите на техните братовчеди, които се опитват да заграбят трона. Борбата за власт предизвиква мощно социално разслоение, което противопоставя управляващия кюрдски елит и подчиненото им население в северната част на държавата на арабското малцинство в юга, което освен етнически, се различава и религиозно от своите господари. Арабите са шиити, а кюрдите – сунити. Религиозната вражда тлее, несекваща вече почти хилядолетие, когато последния могъщ кюрдски водач Ал Якуб умира през 1490г. и оставя след себе си раздор и нова поредица конфликти. Отделни емири и кланови вождове цепят парчета от държавата за себе си, а последните двама владетели от династията – Ауланд и Мурад правят последни отчаяни и непопулярни стъпки да задържат властта си.
В контекста на този разпад, един мъж се издига, първоначално криейки се от властта на Ак Коюнлу, преследван и заплашван, а в последствие тачен и издиган като религиозен водач на всички шиити. Името му е Исмаил Сафави. Исмаил бързо разбира, че старата управляваща династия в Ирак е на ръба на рухването и започва да преговаря с полунезависимите племена на туркоманите в Азербайджан и северен Ирак. Талантливия млад водач успява да привлече тези погранични воини към своята кауза и ги превръща в ядрото на армията си. Новото им име, което се превръща в символ на воинска доблест, жестокост и непреклонност е казълбаши – Червените шапки. Армията от радикални шиити нараства непрекъснато. Първоначално са окупирани периферните земи по крайбрежието на Каспийско море и в планините на Азербайджан, но с напредването на Исмаил към Месопотамия, става ясно че властите в Ирак и Кюрдистан не разполагат със силите да му се опълчат.
Обявилият се за шах водач на шиитите започва да нахлува все по често и по на юг. През 1500г., силите на Исмаил разгромяват последната голяма армия на Ак Коюнлу, а година по-късно победоносния водач на казълбашите влиза в Багдад. Кюрдите се изтеглят далеч на север към Диарбекир и Ерзурум.
Арабите шиити виждат в лицето на Исмаил могъщ съюзник в борбата с другия клон на исляма, но скоро става ясно, че клонящият към персийските традиции владетел има други планове за земите около Басра. Подсилената с перси и квазримити армия на казълбашите помита т.нар. Арабистан в делтата на Ефрат и поставя цяла Месопотамия под железния юмрук на една нова, жизнена и радикална секта на шиизма, която има своята визия за подредбата на света и която, за разлика от други предишни шиитски организации в региона, търси шанс да се утвърди трайно като държава със своите институции и структури.
Ала действията на Исмаил не остават незабелязани. Радикалната му политика, претенциите за надрегионално върховенство и бързото издигане на Сафавидите привличат вниманието на една от Великите сили на епохата – Османската империя. Селим I Явуз, прочут със своята жестокост и твърдата, отродоксална линия по отношение на исляма решава да пресече по-нататъшното издигане на Исмаил и неговите последователи. Точно преди половин хилядолетие, през 1514г., османската армия, въоръжена с най-модерните за времето си оръжия поема през Анадола, пресича старата граница с вече мъртвата кюрдска държава и се среща с войските на Исмаил I, които водени от своя религиозен плам и замаяни от постигнатите победи, са готови да се счепкат срещу всеки враг, който Съдбата им прати. Битката при Чалдъран, обаче се оказва катастрофална за Сафавидите. Религиозния плам се оказва недостатъчен, за да засенчи огъня на мускетите и оръдията, които помитат казълбашите и нередовната персийска пехота. Еничарите, първата съвременна армия в света, лесно унищожават последните остатъци от съпротивата на враговете си. Османците триумфират – Исмаил бяга далеч на изток, а следващото десетилетие носи още разочарования. Османците превземат столицата на Исмаил – Табриз – и поставят Азербайджан и Ирак под своя пълен контрол. Селим се оказва мъдър владетел. Вместо да налага властта си над кюрдските бейове, султанът, който през 1517г. се обявява за халиф, дава на старата аристокрация автономия и правото да продължат властта си над земите, които дедите им управляват през втората половина на XV век. Османската власт в региона ще остане стабилна още 400 години след Чалдъран. Едва с идването на Британия и Първата световна война, вятърът на промяната пак ще задуха и пак ще потекат реките от кръв, пролети във време на братоубийства….