Българската пролет – април, 1876г.

Близо 140 години след като дедите ни се вдигнаха срещу Османската империя за да добият сами своята независимост, свобода и право на живот в държава такава, каквато сами си изградят, в нашата представа за онези дни  съществуват множество гледни точки. Априлското въстание съществува като една грамадна метафора на собствените ни несбъднати мечти – голямо желание за промяна, готовност за протест срещу статуквото, излизане “на улицата” и в крайна сметка потъпкване на целия този устрем от властта с една лека, но жестока ръка.

В съзнанието на повечето българи, ковано и моделирано от наложените от десетилетия концепции за нашата история, Априлското въстание е една своеобразна хекатомба на народа ни, хекатомба, която сами извършваме за да привлечем вниманието на света към себе си. Думите на Обретенов, че със жестокостта на турците и смъртта на над 30 000 души целта на въстанието е постигната и огъня в сърцето на империята е подпален, са се превърнали в мантра за нас днес, мантра, от която не смеем да избягаме, за да не ни обвинят в антибългарщина.

Щрихованата част показва реалния обхват на въстанието в неговия пик към края на април 1876г.
Щрихованата част показва реалния обхват на въстанието в неговия пик към края на април 1876г.

Замисляли ли сте се днес, че когато въстанието избухва през април 1876г., то обхваща по-малко от 30% от териториите, населявани с българи според официалния ферман за създаване на Екзархията?  Замисляли ли сте се, че от 4 милиона българи, на въстание се вдига под 1% от населението, и само благодарение на многото жертви този 1% е достигнат и преминат? Замисляли ли сте се, че същите тези чорбаджии, които БКП разпъва на кръст в своите исторически етюди са същите, които плащат обучението на апостолите на въстанието, събират пари за Опълчението, а по време на Кримската война (1853-56г.) плащат за около 5 000 български доброволци, които се сражават в Руската армия? Замисляли ли сте се, че повечето от организаторите на това въстание, са всъщност от “чорбаджийската” каста и че именно с парите, които наследяват от своите “бащи-народни изедници” се купуват пушките, плащат се униформи, куршуми, барут, знамена и подкупи за гранични власти, за да се внесе всичко това? Замисляли ли сте се, че поповете – тези зли демони, осмени от Хитър Петър (в соц редакцията на приказките) крият въстаници по черквите или сами грабват пушката и благославят мъжете до себе си докато умират по разни чукари?

Проблемът е, че повечето хора не се замислят. Избират да гледат само от едната страна. Обичат да се бият в гърдите със жертва, която не разбират напълно и която им звучи патриотично, но само до там. Осмислянето е много важна част от разбирането на историята.  Но ние сме мързелив народ, който обича да му е лесно. А какво по-лесно от това да преглъщаме, без преди това да дъвчем?

Казвам всички тези неща, защото следващите редове вероятно ще ме пратят в ъгъла на антибългарите. Но, какво пък, както обича да повтаря един от героите на Дьома…

Близо 140 години след Априлското въстание, Близкия изток е разтърсен от поредица събития, всички насочени по една най-обща схема – отхвърляне на статуквото, изграждане на държавата по образ и подобие на масовата обществена идея, смяна на “ориенталската деспотия”, скрита зад думи като реформа, обновление, права на етносите и т.н. Хората в Изтока днес се борят със същия тип деспоти и за същите неща като тези, които са подтикнали нашите деди. Абдул Азис не е бил по-различен от Башар Асад или Хосни Мубарак, или Муамар Кадафи. И той е говорел чужди езици, чел е поетите на своето време, бил е посещаван от лидерите на Запада, получавал е ордени, награди, отличия и т.н. И той е твърдял, че целта му е да зареже старата закостеняла система, да изгради нова и да реформира своята държава за благото на целия си народ. Просвещение, промяна, реформи, западно сияние в културата и политиката…Познато нали? Ами разбира се, да не мислите, че “ръководителите” на арабските страни са ги измислили тези неща преди година или две?

Така, както тогава е имало Одеското настоятелство и Добродетелната дружина, днес имаме една сурия НПО на сирийци, ливанци, палестинци, либийци и египтяни, които дават пари и акъл на опозицията, предлагат политически лидери и авторитетни личности, които да застанат начело на новия ред, след като хората с оръжието го извоюват. Подобно на нашите предци и арабските “дисиденти” днес имат много разногласия, които не се свенят да бистрят, докато техните хора се бият на място за същите идеи, щедро пропагандирани във европейската преса. Това е напълно логично. Всеки с пари иска да вярва, че както влага, така и ще получи при благоприятен изход. Антропофилите в Одеса и Букурещ също не са били светци, но днес, правилно, ги помним само със стипендиите, заемите, давани без лихва и срок, завещанията и откритите училища. Дали някой ден така ще се помнят и днешните им арабски еквиваленти?

Левски, Ботев и Каравелов си имат своите еквиваленти в Изтока, водачи на пешмерги, на ССА, на бунта в Либия, на площадите в Египет…Това са хората на действието, хората на общата идея, които виждат решението с оръжие, с активност, тук и сега. Те не мислят за далеч напред, повечето от тях не вярват да го доживеят това бъдеще за което се борят. Лошото е, че този тип хора обикновено се забравят и то още докато спомена за делата им би следвало да пресен. Защо, ако Левски и Ботев, ако Хаджи Димитър и Стефан Караджа бяха толкова обичани, помнени и тачени, Иван Вазов се наема да пише “Епопея на забравените”, а на Петко Воевода гледат като на някакъв луд, който му е минало времето безвъзвратно. Революциите винаги изяждат децата си, но не само буквално, те изяждат и спомена за тях, такъв, какъвто би следвало да бъде. Минава време и тази или онази власт си избира наслуки икони, които се изтупват от историческия нафталин и след това, излъскани до блясък се поднасят на народа, който да благоговее пред тях. Но това създава само еин празен култ, защото насила манифестации стават, но в сърцето и душата никой не може истински да събуди огъня на преклонението, освен самия индивид. И днес седим на 2-ри юни, слушаме сирените – кой прав, кой седнал, кой нервен, кой безразличен.  Слушаме и всеки си мисли нещо – за работа, за пари, за жени/мъже, за ремонта на колата. Седим, защото така са ни учили в училище, но често го правим по навик. Без да се замисляме. А осмислянето е много важна част от разбирането. Някой ден, някъде в Сирия или Ирак също ще свирят сирени, но не защото идат изтребители, а защото ще се почитат герои. Но колко истински ще са тези герои? И дали работата, колата и пазара няма да са в ума, докато звука на сирената кухо кънти в нечии уши така кухо, както днес кънти в нашите?

Comments are closed.