Колониализъм 2.0

africa

Началото на Новото хилядолетие донесе на света поредното завръщане към добре познатите стари практики. Само 10 години след разпадането на двуполюсния модел (който всъщност никога не е  съществувал), планетата навлезе в период на нещо, което подозрително напомня на едни събития, наченали около 1835 г. с нахлуването на французите в Алжир и продължили до 1914 г. с избухването на Първата световна война (от която тази година отбелязваме един век).

Четенето на новините от Европа и света в безразборен ред може да ни позамаже очите за една по-широка тенденция, която можем лесно да прихванем, ако, както казват англичаните, отстъпим една крачка назад и отново хвърлим поглед към платното. Между 2001 и 2014 г., бившите колониални сили бяха въвлечени в не по-малко от 10 конфликта, обхванали немалка част от Азия и Африка, точно както това се случва век и половина по-рано, само че с по-голяма честота и по-динамичен развой, лесно обясним с технологичния скок, който нашата раса извършва за същия период от време. Суецкият канал, самолетите, корабите, електронните комуникации, танковете, изтребителите и всички модерни достижения на цивилната и най-вече военната техника, завинаги променят лицето на икономиката, дипломацията и войната. Ако Суецкият канал беше готов през 1850 г., или пък Великобритания имаше 10 самолетоносача през 1860 г., колониалните войни щяха да отнемат седмици, а не години.  Затова, нека не се тревожим от това, че преди нещата са отнемали десетилетия, а сега отнемат десет месеца.

1

Картата горе показва само най-популярните конфликтни зони за последните 15 години, в които Русия, САЩ, Франция и Великобритания (пряко) и Германия и Китай (косвено) намесиха своите лобита и заявиха своите претенции за интереси. Причините са много – продажба на оръжие, доставки на природни блага, икономически инвестиции от големи частни или национални компании., възпиране на чужди интереси, смятани за вредни и т.н. Неща като етническо опазване, демокрация, вероизповедания и т.н. са просто удобен параван без реална стойност. Ако някой си мисли, че християните са по-мили на САЩ или, че Русия е за защита на мюсюлманите от западната агресия, значи живее в свой розов, въображаем свят и е време да вземе червеното хапче, за да се събуди. Великите сили нямат приятели – те имат интереси.

Именно тези интереси водят до постепенното преформулиране на сферите на влияние, щекотлива тема от 1878 г., насетне, най-вече в Азия. Днес, във време, когато директната окупация е скъпоструваща, и е оправдана само при наличието на гарантиран източник на печалби (петрол, хероин и т.н.), сферите на влияние, налагани чрез местните правителства, без (или с минимална) военна намеса, са новият начин на големите държави да диктуват своята външна политика.  В този смисъл трябва внимателно да се следи коя държава по какъв начин комуникира с по-малките играчи в съответния регион. Схемите за диктат са различни – икономически санкции или облаги, инвестиция в местни политически сили, които да лобират за интереса на Големите, подписване на оръжейни сделки, инвестиране във въоръжените сили на определена страна чрез примамливи търгове за преоборудване, а по някога и директна военна интервенция.

Разликата с Азия от преди 150 години, е наличието на няколко сили, които не могат да бъдат пренебрегнати, заобиколени или сломени по същия начин, по който това с случва с по-малките страни. Китай, Иран и Индия са колоси от величината на която и да е европейска сила и обичайния подход на икономическо гъделичкане и прикрити заплахи са безрезултатни спрямо тях. Всяка от страните има висока степен на самостоятелност, най-вече във военно отношение.  Две от трите са ядрени сили, а Иран не крие своите амбиции да ги последва, въпреки опитите за ембарго и натиск от ЕС, НАТО, ООН и въобще всички ангажирани с ядрената енергетика и въоръжение страни. Именно чрез дестабилизиране на даден регион и предлагане на посредничество след това, Иран, Китай и Индия могат да оказват обратен натиск и да постигат изгодни резултати, както демонстрира напоследък Техеран по отношение на Ирак и Сирия.  Китай дори отидоха една стъпка по-далеч, директно оспорвайки правото на “западните сили” да диктуват световния ред. Със своя мастодонтски икономически ръст, нарастване нивото на военно-промишлената автаркия и мащабната икономическа експанзия в цял свят, Пекин се превръща в равностоен опонент на САЩ и в нещо като съвременен СССР, който е далеч по-благосклонен и маневрен икономически и политически партньор от феодалната геронтокрация, доминирала Москва до 1991 г. За разлика от Русия, която се превърна в обект на изолация заради агресивната си политика спрямо Грузия и най-вече Украйна, Китай успя ловко да опази лобито си в Сирия и едновременно с това да договори поредица успешни енергийни проекта с Близкия изток, както и да разшири оръжейния си пазар в Азия и Африка за сметка на САЩ, ЕС и Русия.

world

Следващата 2015 по-скоро ще задълбочи процесите на реколонизация на страните от бившия “Трети свят” отколкото да разведри обстановката. Унищоженията в Ирак и Сирия са добре дошли за дилърите на оръжие от Г8, а самият конфликт е удобен параван, отвличащ вниманието от много по-крупни и дългосрочни процеси, случващи се на заден фон. Същото е и в Украйна, където Русия подклажда агресията между про-правителствените и сепаратиските части, създавайки удобно огнище на национални пристрастия, които да отвлекат вниманието на обикновения руснак от задълбочаващата се икономическа нестабилност на страната, която заплашва да лъсне през следващата година на фона на значителния пробив на китайските фирми в Сибир и в руската икономика като цяло. Кризата с цените на петрола, както и свития внос на стоки от ЕС заплашват сериозно да засегнат руския народ, който към момента е твърде зает да следи ситуацията в Луганск, за да може да забележи как цените в Русия се променят, на фона на обезценяващата се рубла.  Да се говори за грандиозна западна конспирация срещу Мечката е смехотворно. По-скоро става въпрос за ловко използване на руските грешки, допуснати от грандомана Путин, чийто пореден мандат и преяждане с власт доведоха до голяма порция нерентабилни решения, свързани с начесване на собственото его без ясна оценка за възможните последствия.

Въпреки това, би било грешно да отписваме Русия. Подобрените отношения с Турция и опазването на лобито в Сирия и Иран за сега гарантират възможност за приходи както от енергетиката, така и от военната индустрия и в по-широк аспект – от икономическия обмен. Ако Русия успее да се сближи със Саудитска Арабия на фона на обтегнатите отношения на последната със САЩ, Москва би могла да си спечели добри позиции в Изтока. Партньорството с Индия е друга възможност за положителен икономически баланс, а по отношение на Китай, Москва би следвало да действа по-предпазливо и да не продава икономическите си интереси в Азия за сметка на краткосрочни финансови активи.

САЩ също се оказват в сложна ситуация. Конфликта в Ирак се превръща в дългосрочен проблем за Вашингтон, който не направи достатъчно през пролетта на 2014г. за да озапти  Малики, спасявайки по този начин стабилността в страната. Сега, ИД  контролира около 1/3 от Ирак и около 50% от Сирия и не дава никакви признаци за свиване. За сега Обама прави по-правилното от гледна точка на американските финанси – ненамеса със сухопътни сили. Само че военните удари от въздуха дават нулев положителен и много отрицателен ефект. Местното население все повече вижда ИД като единствената алтернатива за опазване на живота и имуществото си. В този смисъл, САЩ И ЕС трябва сериозно да преформулират своята поддръжка за опозиционните сили в Сирия и за кюрдите в Ирак ако искат да предложат някаква алтернатива на съществуващите две опции – източна правителствена деспотия или ислямистко формирование с неизяснени параметри.

И докато САЩ, Русия и Китай играят на големите числа, Франция и Великобритания избират да играят на принципа малко но на сигурно. Французите циментираха позициите си в Мали през 2012г., слагайки ръка на богатите залежи на уран, докато френски компании монополизираха добива на радиоктивния ресурс в съседен Нигер, с което Франция де факто гарантира своята енергийна автаркия зад паравана на борбата със световния тероризъм. Великобритания се завърна в Бахрейн през тази година със собствена военна база, а Острова на няколко пъти беше уличаван (но без последствия) в нарушаване на ембаргото за Сирия. Британците разширяват оръжейния си пазар и в Ирак.  Вероятно през идната 2015 ще видим разгръщане на британската политика и интереси в Персийския залив. Да не забравяме, че кралството играеше най-верен съюзник на САЩ в Афганистан, Ирак и Либия. Либия, впрочем се превърна в зона на обща намеса – изглежда и Франция и Англия искаха да стиснат здраво разклатената петролна страна за да са сигурни че ще откъснат своето парче от пая. Американската позиция беше лаконично формулирана от Доналд Тръмп – “ако можем да вземем нефт,  влизаме“.

Всяка следваща седмица ни носи все повече динамика и промени, които лесно убягват, дори в очите на опитните наблюдатели. Скоростта на развитие на процесите е безпрецедентна в човешката история и всеки опит за дълготрайна прогноза е обречен на провал. Американските стратегии за развитие за 25 години напред са успешен формат, но дори и те не могат да минат без изменения в текстовете им в рамките на всяко полугодие.