За някои “скрити” “картини от една изложба”

Снимка от Йерусалим (Интернет)
Снимка от Йерусалим (Интернет)

Автор: Мая Ценова

От сайта си Държавният културен институт при Министъра на външните работи на Република България отправя любезна покана на 15 юни към всички желаещи да присъстват на откриването на „изложба фотография по повод 25-та годишнина от възстановяването на дипломатическите отношения между Израел и България“, озаглавена „Ерусалим – София“.

„Изложбата ще бъде открита от заместник-министъра на външните работи г-жа Катя Тодорова и посланика на (запазвам оригиналния правопис от сайта на ДКИ) държавата Израел в София Н. Пр. Шаул Камиса Раз. Заповядайте на откриването. Входът на галерия „Мисията“ е срещу официалния вход на МВнР.“

 

Да не беше поканата от такова официално място, бихме си помислили, че някой някъде е недовидял, недопреценил, недообмислил… Защото поставянето на Ерусалим наравно със София в такава формулировка не е ли недвусмислено потвърждаване, че Република България приема Ерусалим за столица на Държавата Израел? Само че това просто противоречи на дълга поредица от документи на международното право, решения и позиции на международната общност и резолюции на ООН, между другото приети и от Република България. Официално.

Статусът на Ерусалим, определен с Резолюция 181 на Общото събрание на ООН от 29 ноември 1947 г., е „отделна единица (corpus separatum), ползваща се със специален международен режим“. При все това още през май 1948 г. новосъздадената от обединението на квалифицираните по това време като терористични организации „Щерн“, „Хагана“, „Иргун“ израелска армия завзема западната част на Ерусалим с всички арабски квартали в нея: „Ал-Тури“, „Наби Дауд“, „Катамон“, „Шанлар“, „Шейх Бадр“, „Букаа Тахта“, “Букаа Фаука“; 60 хиляди палестинци жители на окупирания Западен Ерусалим са прокудени от домовете си и превърнати в бежанци, а при създаването си на 15 май 1948 г. Израел анексира района заедно с прилежащите му села, някои от които са: Бейт Сфафа, Ал-Малха, Шарафат, Айн Карим, Битсир. Настаняването на Израел в Западен Ерусалим се основава на употребата на сила и упражняването на анексиране, евреизиране, конфискуване на жилища и имоти. Върху земите на село Айн Карим Израел построява впоследствие болницата „Хадаса“ и мемориалния комплекс за жертвите на нацизма „Яд Вашем“.

С резолюция 303-IV от 9 декември 1949 г. Общото събрание на ООН „излага отново своето намерение Ерусалим да се намира под постоянен международен режим“ с оглед „гарантиране протекцията на светите места вътре в Ерусалим и вън от него“. „Град Ерусалим ще бъде обособен като corpus separatum със специален международен режим и ще бъде управляван от Обединените нации.“

 Но и тази резолюция не просто остава неприложена, а в хода на Шестдневната война през юни 1967 г. Израел окупира и Източен Ерусалим и предприема незабавни действия за евреизирането му. Поради това на 4 юли 1967 г. Общото събрание на ООН на спешно заседание приема резолюция 2253, в която изразява „дълбока загриженост“ за ситуацията в Ерусалим, произтичаща от „мерките, предприемани от Израел за промяна на статуса на града“. Със същата резолюция ОС „обявява тези мерки за невалидни“ и „призовава Израел да отмени вече взетите мерки и да се въздържа от предприемането на всякакви по-нататъшни действия, които биха променили статуса на Ерусалим.“ Освен това съгласно текста на резолюция 242 на Съвета за сигурност на ООН от 22 ноември 1967 г. окупацията следва да се изтегли и от Източен Ерусалим като “територия окупирана в настоящия конфликт”.

Независимо от всичко това Израел продължава да следва своя план за евреизиране на Ерусалим, като разрушава методично арабските квартали и изгражда на тяхно място заселнически колонии, които към настоящия момент вече формират пръстен около града, препятствайки естественото разрастване на арабските квартали с цел превръщане на арабското му население в малцинство. На анексия са подложени селището Сур Бахир, квартал „Шейх Джаррах“, летище „Каландия“, хълма Скопус, районът „Шуафат“.

Като логично продължение на същата линия през 1980 г. Държавата Израел издава т.нар. „Основен закон“ за град Ерусалим, с който обявява анексирането на града и го определя като „единна, вечна и неделима столица на Израел“. В отговор на това на 20 август 1980 г. Съветът за сигурност на ООН приема резолюция 478, в която „порицава най-остро приемането от Израел на „Основния закон“ за Ерусалим и отказа му да изпълни съответните резолюции на Съвета за сигурност; заявява, че приемането от Израел на „Основния закон“ представлява нарушение на международното право и няма да се отрази върху по-нататъшното прилагане на Женевската конвенция за защита на цивилните лица по време на война от 12 август 1949 г. спрямо палестинските и останалите арабски територии, окупирани от юни 1967 г., включително Ерусалим; решава да не признае „Основния закон“ и други подобни актове на Израел, насочени към промяна на характера и статуса на Ерусалим.“

Оттогава насам ООН има приети поредица от резолюции, които обявяват за незаконни претенциите за принадлежност на град Ерусалим към територията на израелската държава, акта на анексирането му и определянето му за вечна и неделима столица на Държавата Израел. В потвърждение на това всички дипломатически представителства, акредитирани в Държавата Израел, включително Посолството на Република България, се намират в Тел Авив, международно признат за столица на Израел.

Към настоящия момент палестинската дипломация води активни политически действия с подкрепата на множество държави и международни организации, включително ЕС, за признаване на Държавата Палестина със столица Източен Ерусалим, което беше отразено и в резолюция 67/19 на ОС на ООН от 29 ноември 2012 г., по силата на която Държавата Палестина бе приета за наблюдател в Общото събрание, а по въпроса за Ерусалим беше „препотвърдена резолюция 66/18 от 30 ноември 2011 и всички резолюции, отнасящи се до статуса на Ерусалим, вземайки предвид, че анексирането на Източен Ерусалим не е признато от международната общност, и подчертавайки необходимостта от намирането чрез преговори на решение за статуса на Ерусалим като столица на две държави.“

И тъкмо тук няма как избегнем известна доза сконфузване, когато си зададем въпроса да не би да е налице промяна в официалната позиция на Република България по Близкоизточния конфликт и принципите за неговото уреждане? Тя е потвърдена например в “Решенията на Министерския съвет от 15 октомври 2014 г.”, сред които в решението, озаглавено “България предоставя хуманитарна помощ за палестинското население в Ивицата Газа”, се казва, че “Отпускането на помощта отразява балансираната политика на България в Близкия изток за намиране на трайно решение на близкоизточния конфликт на принципа на две независими държави – Палестина и Израел, съжителстващи в мир и сигурност.”

И точно тук възниква въпросът как откриваната тази вечер изложба се вписва в балансираната политика на Република България – дори и главно не от гледна точка на двустранните ни отношения с Израел и Палестина, а преди всичко от гледна точка на становищата на международната общност и Организацията на обединените нации, както и на Европейския съюз, към който принадлежим със съответните произтичащи от това членство задължения.