Араби без Бог

(AFP/Dimitar Dilkoff)
(AFP/Dimitar Dilkoff)

Тази публикация е публикувана за първо в NOW, преведена за Intidar с разрешение на автора Робин Ясин-Касаб. Заглавието е запазено в съответствие с английския вариант.

В арабския свят, публичното обявяване на липсата на вяра е също толкова голямо табу, колкото и публичното заявяване на хомусексуалността. Публично разкрилите се атеисти и агностици могат да кажат сбогом на общественото уважение, възможностите за брак и дори признаването от закона. И все пак, при анкета проведена в Саудитска Арабия – държава, чиято правна система равнява атеизма с тероризма, и където потенциално се прилага смъртното наказание към вероотстъпници – беше установено, че 19% от интервюираните считат себе си за ‘нерелигиозни’, а повече от 5% за атеисти.

В новата си книга, “Араби без Бог: атеизъм и свобода на вярата в Близкия изток”, (която скоро ще бъде преведена и на арабски като Arab bala Rab), журналистът Брайън Уитакър интервюира активист и квиетист, които не са вярващи, но са от региона. Той проучва вариациите на натиска срещу тях. Най-полезното, е че книгата задава въпроса – как съживеният арабски секуларизъм (освободен от покварата на т.н светски диктатури) ще осигури бъдеще, в което правата на религиозните мнозинства, сектантски малцинства и невярващите, ще бъдат зачитани и подкрепени?

Изискванията да вярваш и да се уповаваш на нечия воля отиват отвъд религията. Уитакър цитира социологът Халим Баракат, който отбелязва, че Господ, главата на арабската държава или патриархът на арабското семейство, изисква пълно уважение и безпрекословно съгласие. “Те са като овчари, а хората са като овце.” Интелектуалният атеизъм се възприема като атака към семейството и държавата, но и към солидарността на общността. Съвременното политизиране на религиозната идентичност превръща неверието в някои умове в равносилно на измяната; поради тази причина малцинствени групи, дисиденти и атеисти често са разглеждани като “пета колона”, агенти, подкопаващи държавата и нацията в услуга на външни сили.

Политиката за идентичност в региона придоби своите модерни форми с изграждането на централизирани национални държави. Национализмът сам по себе си, е изтъкване на политизираната културна идентичност, на първо място срещу османците, а след това срещу европейските империи. За новите управници на независимите държави, страхът от нелоялни общности се превърна в генерализирана ярост за хомогенност. Образът на “добрия гражданин” – зависимост от това къде се намират тези общества, било то араби, мюсюлмани, (или турци или евреи) – е изграден от държавата. Много държави уеднаквиха облекло, диалект и дори поклонничеството.

Подходът на държавата спрямо културата, е заразен. По-същия начин опозиционни групи, било то националисти, леви или ислямисти, са се опитвали да подражават на управляващите като изземват контрола върху държавния апарат и налагат техните виждания.

Уитакър отбелязва, че повратна точка към провала на светския национализъм, е Шестдневната война през 1967. Със сигурност, често изтъкваната дихотомия между светските диктатури и активисткия ислямизъм, е фалшива. Във времена, когато силовите структури управляват държавите, салафизмът доминираше по редица причини. Някои от тях – като бързата урбанизация и демографският бум на населението -щяха да важат, така или иначе; други фактори са пряк резултат от потисничеството. Леви и демократични алтернативи бяха заглушени или елиминирани. Ислямизмът беше неутрализиран, обикновено потиснат, и никога оборен на ниво идеи. Европейската асоциация със секуларизма заедно със свободата на мисълта и словото, никога не е съществувала в арабските държави. Секуларизмът не означава маловажност на личното убеждение, а липсата на намеса на държавата в личния живот.

В Сирия, реторичния секуларизъм съществува заедно с реалност, в която шефовете в апарата по сигурността на режима, идват предимно от религиозната общност на алауитите. Публичната дискусия относно този факт е табу, както беше и публичното разглеждане на разликата между общностите. В резултат, циреят на религиозното негодувание остана в тайна.

След като предизвикателството на Мюсюлмански братя през 1980-те бе потушено в кръв, бяха направени някои отстъпки свързани с ислямистки изисквания – да се забранят някои книги, например. Също така, фотогеничното ислямистко насилие беше понякога позволено или дори насърчавано като послание към враждебни чужди сили. В навечерието на датския карикатурен скандал през 2006 например, беше позволено на яростна тълпа да атакува норвежкото и датското посолство в Дамаск. Още по-важно, Дамаск подпомогна преминаването на джихадисти към окупирания от САЩ Ирак, смятайки, че кръвопролитието в Ирак ще спре плановете на САЩ за смяна на режима в Сирия.

Днес, Иран и Асад от едната страна и джихадистите сунити от друга, експлоатират религиозната идентичност като изкупителна жертва, от която те имат нужда, за да изпълнят своите авторитарни проекти. Крайностите и от двете страни се самозахранват. Асад освободи твърдолинейни салафисти от затворите през 2011 (като междувременно набеляза неагресивни, нерелигиозни активисти), защото знаеше, че техните действия и реторика ще уплашат малцинствени групи, които са лоялни към режима му. И сунитските джихадисти обичат присъствието на ирански, иракски и ливански шиити на бойното поле – тяхното присъствие засилва идеите на джихадистите, че Сирия не е въвлечена в революционна война за демокрация и самоопределение, а в отбранителна война срещу международна шиитска конспирация.

Нито една прослойка на обществото не печели от тази жестока игра. В общността на алауитите може би една трета от мъжете, способни да се сражават, са мъртви, жертвайки се за умираща диктатура. Огромна част от сунитското население е убито, осакатено, вкарано в затвора или разселено. И ако сирийците не могат да погледнат отвъд идентичността си, която е оформена за тях от полицаи или военни лидери, тяхната страна ще бъде изправена пред бъдеще на религиозни разчленение.

Но потенциална алтернатива може да бъде намерена също и в Сирия: в местните съвети и комитетите, в които местните хора си сътрудничат за практични дела от живота като осигуряване на образование, канализация и здравеопазване в отсъствието на държавата. Повечето хора, които участват, са религиозни, но тази самоорганизация на места, където работи добре, е чиста и естествена форма на секуларизма. Всеки има право на своя лична, етническа и верска идентичност, и разбира се на духовни вярвания. Но тези връзки са до голяма степен без значение , когато съседи се организират по конкретни въпроси.

Иракската гражданска война, регионалните контрареволюции, възходът на “Ислямска държава” и провалът при възпирането й – всичко това говори, че старите политики за идентичност са провалили арабите като цяло, осуетявайки тяхното желание да живеят свободен и достоен живот. Истинските вярващи са толкова експлоатирани, потискани и убивани от политическите субекти, претендиращи религиозно или верско пълномощие, колкото и атеистите.

Отвратени от използването на религията за политически цели, днес изненадващ брой от сирийските активисти се припознават като атеисти, макар и не публично. Други от тях нямат доверие на организираната религия. И все повече религиозни активисти разбират важността на свободата на мисълта. Например, когато активистът базиран в Алепо, Басел ал-Джунайди, беше задържан от членове на милиция поради факта, че говори за секуларизма, ислямистки и светски активисти протестираха за неговото освобождаване.

Във всеки случай, изглежда много малко вероятно, че измъчените арабските общества са на път да загубят религиозния си характер. Брайън Уитакър цитира заключенията на професора по социология Фил Цукерман, който изучава данни от Индекса на човешкото развитие на ООН: “Социалното здраве изглежда, че причинява широкоразпространен атеизъм, докато обществената несигурност изглежда е причина за широкоразпространена вяра в Бог.” Това наблюдение разбира се, че не опровергава религията, но навежда на мисълта защо погледнати отвън арабските общества са много по-религиозни от преди половин век.

Авторът на статията, Робин Ясин-Касаб, е автор на книгата “Пътят към Дамаск” и съавтор на книгата Burning Country, посветена на сирийската революция, която се очаква да излезе на пазара. Може да следите Робин Ясин-Касаб в Туитър или в блога му.