Забравете за договора Сайкс-Пико. Развоят на събитията в Близкия изток е в следствие на Севърския договор

sevres-mapНа 10-ти август 1920 г. Европа разделя  Османската империя.  Въпреки че Севърският договор (Севр е името на парижкото предградие, където е бил подписан) е бил в сила около година, последствията от него  са осезаеми и до днес.

Преди 95 години, събралите се в една порцеланова фабрика в парижкото предградие Севр, европейски дипломати подписват споразумение, чиято цел е да се установи ред в Близкия изток в резултат на продължаващото разпадане на Османската империя. Планът се срива толкова бързо (причина за малката му популярност), но въпреки краткият период, в който е в сила (не по-кратък от този на безкрайно дискутираното споразумение Сайкс-Пико) последствията от договора могат да се видят и днес. Докато годишнината от този позабравен договор спокойно отминава, може да бъде направен опит за анализиране на някои от последиците.

През 1915 г., докато британските войски се подготвят да атакуват  Истанбул откъм Галиполи, правителството в Лондон отпечатва  копринени носни кърпички, възвестяващи  края на Османската империя. Въпреки че радостта е преждевременна (битката при Галиполи се оказва една от малкото победи на Османската империя през Първата световна война), в периода до  1920 г. увереността  на Великобритания се оправдава: Съюзническите войски окупират османската столица, докато военните дипломати на страните-победителки подписват  договор с победеното османското правителство, който разделя земите  на империята в европейски сфери на влияние. Истанбул и Босфора се превърнали в зони с международно управление, докато различни  части  от Анадола преминали в  ръцете  на гърци, кюрди, арменци, британци, французи, или италианци.

Османската империя понася следните териториални загуби:

– Североизточните райони на Турция преминават към Армения.
– В югоизточните части на Османската империя се предвижда създаването на независимите държави Кюрдистан и Хеджаз (част от днешна Саудитска Арабия).
– Месопотамия (Ирак), Палестина и Трансйордания минават към Великобритания под протектората на Лигата на нациите.
– Сирия и Ливан към Франция, също под протектората на Лигата на нациите.
– Северен Епир преминава към новосъздадената държава Албания, всъщност под протектората на Италия.
– Додеканезките острови се предават на Италия.
– Източна Тракия с изключение на Константинопол (Истанбул), Босфора и Дарданелите (над които се установява международен контрол) както и островите Имброс и Тенедос, се предават на Гърция.
– Администрирането и изключителните права върху областта Смирна (Измир) в Мала Азия, се възлага на Гърция. След 5 години чрез плебисцит областта би могла окончателно да бъде присъединена към нейната територия.

Осъзнавайки  как и защо този  първи европейски план за разделяне на Близкия изток се е провалил, може  да бъда изградена по-добра представа  за днешните граници на региона, както и противоречията между съвременния кюрдски национализъм и политически предизвикателства, съпътстващи развитието на модерна  Турция.

В рамките на  година от подписването на Договора от Севр, европейските сили започнали  да подозират, че са отхапали повече, отколкото  биха могли да дъвчат. Решени  да устоят  на чуждата окупация, османските офицери като Мустафа Кемал Ататюрк реорганизирали остатъците от османската армия и след няколко години на отчаяна борба прогонили окупаторите които искали  да наложат условия на Договора. Резултатът бил Турция, която познаваме днес, чиято нова граница  била официално установена с  Договора от Лозана през 1923г.

Севърското споразумение, макар и  забравено на Запад,  има сериозни последствия в Турция, където спомага за формирането  на националистическа параноя, която някои учени наричат “синдром Севр”. Договорът  със сигурност играе роля и в отношението на Турция към  кюрдския сепаратизъм, както и убеждението, че арменският геноцид – широко използван от европейските дипломати, за да оправдае плановете за разделение на Анадола през 1920 г. – е антитурска конспирация, а не историческа истина. Освен това, основополагащата  борба на Турция с колониалната  окупация е причина за непрестанните форми  на анти-имперски национализъм, насочени първо срещу  Великобритания, по време на Студената война срещу Русия, а сега, най-често, срещу Съединените щати.

Но наследството на Севр се простира далеч отвъд Турция.

Точно затова този договор трябва да бъда разглеждан заедно със споразумението Сайкс-Пико при опитите за обяснение на историята  на Близкия изток. Подобен анализ би оспорил и разпространеното схващане, че проблемите в региона започват с европейските  очертания на граници върху празна карта.

Няма никакво съмнение, че европейците били  щастливи да се създадат граници, които съвпадали с техните собствени интереси всеки път, когато това е било възможно. Но провалът на Севърския договор  доказва, че понякога  те не успяват да осъществяват плановете си. Когато европейските държавници се опитали  да предначертаят  картата на Анадола, усилията им били възпрени  със сила. В Близкия изток, от друга страна, европейците успяват с налагане на „свои“ граници, благодарение на  наличната  военна сила, над която местните не успели да се противопоставят. В случай че сирийският националист Юсуф ал-Азма повторел военния успех на Ататюрк,  побеждавайки французите в битката при Мейселун, европейски планове за Леванта също щели да се провалят (битката при Мейселун била загубена от сирийците).

Биха ли могли  различни граници да са предпоставка са по-голяма стабилност в Близкия изток или дори за не толкова разпространена  склонност  към религиозно насилие? Не е задължително. Но правейки оценка на историческите събития през призмата на Севърския договор дава възможност за по-задълбочен анализ на причинно-следствената връзка между европейско-начертаните  граници и нестабилността в региона: регионите, където европейците успели да наложат „своите“ граници, били обикновено тези вече твърде слаби или неорганизирани за успешно противопоставяне на колониалната окупация територии.

Турция не е станала по-богата или  по-демократична от Сирия или Ирак, защото е имала щастието да определи границите си. По-скоро част от факторите, които позволяват на Турция да се противопостави на европейския натиск и сама да начертае границите си – включително армия и икономическа инфраструктура, наследени от Османската империя – са и причина Турция да изгради силна и централизирана държава по европейски модел.

Разбира се, голямото количество кюрдски националисти подкрепя твърдението, че границите на Турция всъщност са погрешни. Някои посочват липсата на кюрдска държава като фатален недостатък в пост-османските граници в региона. Но когато европейските империалисти се опитали  да създадат кюрдска държава в Севр, много кюрди се сражавали редом с Ататюрк срещу договора. Това доказва, че лоялността към дадено политическо движение може и да надхвърли националните идентичности по начини, които е  добре да се реализират и днес.

Кюрдската  държава, която  се предвиждало да бъде създадена в резултат на Севърския договор, щяла да бъде под британски контрол. Докато  някои кюрдски националисти били съгласни с това, други смятали  тази форма на британско-доминирана независимост  проблематична. Това и породило тяхното включване в борбата заедно с турското национално движение. Особено сред религиозните кюрди, продължаващо  турско или османско владичество било  за предпочитане пред християнска колонизация. Други кюрди, водени от по-практически причини, се притеснявали, че след като контролът премине в британски ръце наскоро изгонените арменци, които искали  да се върнат в региона, ще бъдат подкрепени от британците. Някои впоследствие изразили  съжаление за решението си, когато станало  ясно, че държавата, за чието създаване се борили щяла да бъде значително по-турска  и по-малко религиозна  от очакваното. Но на други принудително се наложило да приемат самоличността, която новата държава им предложила.

Много турски националисти остават уплашени от начина, по който държавата им била унищожена от Севърския договор, докато много кюрдски националисти все още мечтаят за държавата, която биха могли да имат. В същото време, днешната турско правителство възхвалява добродетелите на османската толерантност и културно многообразие, като същевременно кюрдския сепаратистки лидер Абдула Йоджалан, очевидно след като е прочел социологът Бенедикт Андерсън в затвора, твърди, че е открил, че всички народи са просто социални обединения. Управляващата Партия на справедливостта и развитието (ПСР) и прокюрдската Демократична партия на народите (ДПН), прекарва голяма част от последното десетилетие опитвайки се да убеди кюрдските избиратели, че глас за тяхната партия е глас за мира-да ги убеди, че тяхната  партия е в състояние да разреши отдавна тлеещите конфликти в Турция чрез създаване на по-стабилна и обединена държава. Казано накратко, тъй като много американци все още обсъждат “изкуственият” характер на създадените от европейските дипломати държави в Близкия изток, Турция постепенно преминава отвъд едновековната мания с доказване колко “истински” е бил процесът.

Възобновеното насилие в Турция през последните няколко седмици поставя под въпрос стабилността на иначе крехките елементи на пост-национален консенсус.

Призивите от страна на АКП за арестуването на кюрдски политически лидери и стрелбата на кюрдските партизани по полицаи в отговор, предизвикват националисти и от двете страни да изпаднат обратно в познатите, непримирими позиции. За 95 години Турция е извлякла политическите и икономическите ползи от победата си над Договора от Севр.  Да се изгради нов модел, въз основата на този успех, изисква създаването на по-гъвкав политически модел, който ще покаже несъстоятелността на битките за граници и националната идентичност.

Автор на статията е Ник Данфорт и е публикувана първоначално във Foreign Policy. Преводът е на Петър Минков (който е превеждал и друг път тук) специално за блога Intidar. Снимката е собственост на David Rumsey Map Collection.