С разместването на геополитическите пластове около войната в Сирия, нужно е да се направи преглед на изминала 2015 година. А тя беше особено интензивна по отношение на събитията в разкъсваната от гражданска война държава. От “Ислямска държава” през бунтовнически фракции, загниване на правителството и намесата на Русия, Сирия продължава да затъва в блатото на войната, от което изходът е все по-непонятен. Умората от събитията се отразява и в Европа и европейските политици, медиите пък говорят все по-малко като цяло, а за мнозина конфликтът продължава да остава неясен.
Смъртта на Захран Алуш
През октомври 2013 година познавачът на Сирия и изследовател, Джошуа Ландис, състави списък с петимата най-важни бунтовнически лидери в Сирия, с изключение на Ал Кайда, “Ислямска държава” и кюрдските сили. Имената бяха:
- Хасан Абуд (Ахрар ал Шам)
- Захран Алуш (Джайш ал Ислям)
- Ахмад Иса ал Шейх (Сукур ал Шам)
- Абделкадер Салех (Бригада Таухид)
- Башар Зуби (Бригада Ярмук)
От тях петимата, двама останаха живи, но са понижени до второстепенни роли във фракциите им. През март 2015 година Ахмад Иса ал Шейх сля групата си с Ахрар ал Шам. През октомври същата година Башар Зуби беше назначен да движи Армия на Ярмук в състава на Свободната сирийска армия, а в бригадата му беше заменен от Абу Кинан ал Шариф.
Другите трима са мъртви днес. Абделкадер Салех беше убит с ракета в Алепо през ноември 2013 година. Скоро след това, бригадата Таухид започна да се разпада. Повечето от нейните подразделения са разпръснати в две съперничещи си фракции Левантийски фронт и Първи корпус, които са активни в Алепо. Хасан Абуд беше убит заедно с други лидери на Ахрар ал Шам през септември 2014 година. И на Коледа 2015 Захран Алуш също беше убит. Ракета удари сграда в Източна Гута, в близост до Дамаск, където се срещна с други лидери на фракции.
Тъй като последното събитие се случи наскоро, а сме още началото на 2016 година, още не се знае какво ще е отражението на терен. Но Захран Алуш със сигурност беше един от най-известните бунтовнически лидери в Сирия и имаше най-добри шансове да контролира Дамаск, ако Башар Асад загуби позициите си. Неговата фракция Джайш ал Ислям е саудитски съюзник, ефективна бойна сила и желае да участва в преговори, ръководени от ООН. Със сигурност, ако не беше убит, Алуш щеше да има важна роля в бъдещето на Сирия. Тъй като неговата фракция е организирана около името му, може би ще има съдбата на бригадата Таухид в Алепо. Но тепърва ще се види. Ако бунтовниците загубят инерция източно от Дамаск, това ще е облекчение за Асад и силите му.
Провалът на офанзивата “Южна буря”
През лятото на 2015 коалицията от бунтовнически групи, известна като Южен фронт на Свободната сирийска армия или само Южен фронт, имаше бавен, но стабилен напредък, по време на който Шейх Мискин и други градове бяха завзети за сметка на Асад. Те обградиха дори столицата на провинцията, Дараа, в една решаваща офанзива, наречена “Южна буря”. Градът всъщност изглеждаше готов да падне. След Идлиб, Джиср ал Шугур, Ариха, Палмира и Сухна, падането на Дараа щеше да е пореден пирон в ковчега на Асад и демонстрация на сила на про-западните фракции в състава на Свободната сирийска армия в ущърб на ислямистите.
“Южна буря” се превърна във фиаско. Фронтовите линии едва помръднаха, а част от командирите се върнаха в Йордания. Половин година по-късно, с помощта на руски въздушни удари Асад започна офанзива за връщането на Шейх Мискин с надеждата да разхлаби бунтовническата хватка върху Дараа.
Операция “Решаващо блато”
Лидерите на Саудитска Арабия навлязоха в четири регионални кризи наведнъж. В началото на 2015 година те са месеха в Сирия, подхвърляха думи над Египет, опитаха да увеличат влияние в Либия и в края, когато геополитеческата игрална маса се нареди в ущърб на интересите на Рияд в Ирак, избухнаха размириците в Йемен, който е считан за задния двор на Саудитска Арабия. Ролята на Иран беше очевидна и Саудитска Арабия влезе в една хаотична гражданска война с въздушни удари, които доведоха до покачване броят на цивилните жертви, но не и до кой знае колко възпиране на шиитските бунтовници хути, завзели столицата Сана.
Саудитска Арабия е затънала в Йемен, което означава, че те имат по-малко ресурси за Сирия, отколкото преди година. Това също означава, че са по-податливи на иранската геополитическа игра и по-зависими от западните и регионални съюзници, които невинаги споделят същите виждания като Рияд по отношение на бъдещето на Башар Асад. Слабостта на Саудитска Арабия в момента неимоверно ще се отрази на терен в Сирия.
Европа, умората от Сирия и жизнеността на Асад
Огромният брой от бежанци от Сирия и други страни, насочващи се към границите на Европейския съюз през 2015 има множество последици, но една от тях е пренареждането на приоритетите на Европа в Близкия изток. Първите три цели са: стабилност, стабилност и стабилност. След това е анти-тероризма, икономическият растеж и т.н. Насърчаване на демокрацията все още е в списъка, но някак по-надолу в задачите.
През 2015 година виждахме бавно, но постоянно увеличаване на страховете от тероризъм, както и кланета като тези в Париж през януари и ноември. Въпреки че са отречени връзки с бежанците, много европейци свързват тези атаки със Сирия, включително и нападението в лондонското метро през декември.
Тези събития отключват съответни тъмни последствия. Реакциите спрямо имиграцията, болезнената социална промяна и тероризма може да изглеждат нелогични в действителност, и в повечето случаи са, но също така те носят и успех при избори. Европейският крайнодесен спектър в момента ликува.
Ислямофобските крайнодесни движения съществуваха отдавна, много преди сирийската криза, както посочва в свой коментар за Project Syndicate Йошка Фишер, но те са и симптом за болест вътре на европейския континент. Бежанската криза и атаките на терористи са божи дар за лидерите на тези движения. Някои от тези групи не само имат омраза към бежанци и чужденци, и смятат бунтовниците са просто ислямисти, но приемат и про-асадистки позиции. В допълнение, крайната десница и крайната левица изпитват симпатии към Русия на Путин, като някои дори получават финансиране от Москва. Тези групи вече не са малки играчи и скоро ще са важна част от европейските правителства или поне ще са достатъчно видими, за да формират политиката на една или друга държава. Към цялата картина ако се добави и повторната поява на “старата школа” в Източна Европа, склонна към авторитаризъм и консерватизъм, не е чудно, че държави като Чехия и Унгария са защитници на Баас в ЕС.
Много европейски политици също направиха преоценка на вижданията си относно Сирия без някакви расистки или параноични причини. Най-често става въпрос за загуба на вяра в сирийската опозиция, не само като алтернатива на Асад, но дори като инструмент за оказване на натиск върху него. Други пък никога не са се интересували от неговото сваляне, въпреки че го оценяват като нелегитимен.
Въпросът е, че всички тези изброени фактори подсилват сирийския режим, който вече все по-лесно оправдава използването на фосфор, касетъчни бомби и варелни бомби над цивилни зони. През 2011 година Башар Асад се хвана на бас, че Запада ще се откаже от авантюрата си с близкоизточните революции и ще се върне към познатия комфорт на светския авторитаризъм, а неговият собствен режим все още ще е налице.
Въпреки многобройните проблеми в Баас, както и в самото управляващо семейство, все по-голям брой европейски политици са уморени от Сирия и нейните проблеми. Те с радост ще се направят, че не виждат основните пречки – за мнозина Асад е все още жизнен, щастлив автократ, какъвто изглежда на повърхността. В допълнение, за немалко политици в ЕС няма да е проблем ако Асад възпре джихада и бежанските потоци без значение от методите, които могат да предизвикат още по-дълбока и още по-голяма регионална криза, стига това да е в техен интерес и границите на ЕС да са мирни.
Със сигурност Асад няма да стане първи приятел на Запада, но ако през 2016 насилието, което се лее от правителствените сили, намалее и не всеки критик бива убиван, то може би ще наблюдаваме излизане от изолация на режима в Сирия. Ако не – вероятно и тази година правителството в Дамаск ще остане изолирано, все по-слабо и раздробено. Ако историята наистина дава уроци, то последните петдесет години от хронологията на Сирия показват, че Баас с Асад начело по-скоро избира метода на репресиите.
Виенският процес и Женева
Макар и не най-важно събитие, създаването на 14 ноември 2015 на Групата за международна подкрепа за Сирия (ISSG) е със сигурност най-положителната новина.
Клуб за дискусии между заинтересовани страни и организации може би не е достатъчен за слагане на край на сирийската война, но той е сигнал, че условията на дебата бяха коригирани към по-добро. Признавайки международното измерение на конфликта и ангажирането с факта, че е отчасти прокси война, е добър сигнал.
Създаването на международната група за първи път направи Иран официална страна в преговорите за Сирия. Техеран е ключов играч както на терен, така и в дипломатическата сфера в борбата за Сирия – това не е нещо, което може да се промени скоро, въпреки многобройните опити.
След срещите във Виена и Ню Йорк, международната група даде правомощия на пратеника на ООн Стафан де Мистура да призове за нов кръг от разговори между сирийското правителство и сирийската опозиция, насрочени за 25 януари в Женева. Това е малко вероятно да реши проблемите на Сирия, тъй като подкрепената идея на групата за преход чрез свободни и честни избори до 2017 година изглежда почти нереалистично.
И все пак, постигане на цялостно примирие до юни изглежда невероятно трудно, но с общи усилия и малко късмет, не е невъзможно. Ако преговарящите страни погледнат сериозно на разговорите, може да се съгласува смислено споразумение относно по-ограничени и по-малко спорни точки. И това ще е напредък, предвид факта, че загиналите за четири години война са над 300 000, ранените над 1 милион, а разселените близо 11 милиона.
Иранската сделка
Ефектите на иранската ядрена сделка, постигната в периода между април и юни 2015, тепърва стават очевидни. Ако тя не бъде развалена от обединените сили на републиканците в САЩ, хардлайнерите в Иран, Израел и Саудитска Арабия, тя може да прекрои региона.
Като следствие от споразумението и размразяването на отношенията между САЩ и Иран, международната изолация на Техеран е пред края си. След четири години на изключване от преговорите за Сирия (не с постоянно присъствие в самата Сирия), Иран беше поканен да участва във водените от ООН преговори.
В същото време, европейските компании се стичат към Техеран, за да получат парче от нетърпеливата да излезе на бял свят иранска икономика. Очаквайки строителни договори за милиарди, правителствата от ЕС скоро ще започнат да внимават за онова, което иранските дипломати имат да кажат. Очите ще се затворят за някои неща.
След финализирането на сделката, Русия също се насочи към подобряване на отношенията с Иран. Путин вижда възможен пакт, който ще е основан върху комбинация от нефт, газ, военна мощ и недоверие към Запада. Иран е идеален регионален съюзник за Русия. Руските държавни медии вече обявиха, че Москва ще започне да доставя своята мощна ПВО система С-300 на Иран следващия месец.
Това е страхотна новина за всички, подкрепящи Башар Асад, въпреки че не е ясно още дали режимът му ще оцелее достатъчно, за да се възползва от нарастващата роля на Иран.
Продължаване на структурното гниете на сирийското правителство
След възходящата линия през 2014 година, сирийската армия започна да изглежда изчерпана и офанзивата към Алепо постепенно намаля след първоначалната еуфория през пролетта на 2015.
Най-очевидното е, че Асад загуби много територия през първата половина на 2015. През март, коалиция от ислямистки бунтовници превзе град Идлиб на север и Босра на юг. През април Джиср ал Шугур падна, последва го граничният пункт с Йордания Насиб. През май Ариха също беше превзет, а бунтовниците напреднаха към равнините Габ. Освен това, на изток, “Ислямска държава” пое контрола над Сухна и Палмира. На юг, бунтовниците превзеха военната база, известна като Бригада 52 в Хуран и започнаха подготовка за нападение над Дараа. През юни силите на Асад в Хасаке бяха ударени от “Ислямска държава”. Те оцеляха единствено заради крехкия съюз с кюрдите, от които все повече зависят. През юли Асад обяви, че армията ще трябва да се фокусира върху поддържането на най-стратегическите райони на Сирия, което означаваше крайбрежието, Хама, Хомс и столицата Дамаск.
Офанзивите на бунтовническите сили от една страна и на “Ислямска държава” от друга, бяха притъпени най-вече заради засилването на руското и иранското участие, и поради това не стигнаха до момента, в който да нанесат критични щети на режима. Към този момент, въпреки това, Асад продължава да не е в състояние да възвърне контрола си над някои от градовете, които загуби през първата половина на 2015 година. На северния фронт, в Хама, събитията продължават да предизвикват главоболия за неговите сили.
Асад също загуби сила и по други начини през 2015 година. Неговият основен източник на сила – освен армията – винаги е бил фактът, че той де факто контролира държавата, т.е. важни институции като съдилища, полиция, обществени услуги, държавни предприятия и банки, както и системата за хранителни и горивни субсидии. Това не означава, че субектите на режима обичат президента си, но тези фактори позволяваха на Асад възможности за оказване на сътрудничество, контрол и мобилизация на милиони сирийци по начини, които липсват на бунтовниците.
От друга страна, неговите опоненти са свързвани с това, че премахват съществуващи институции и липса на опит за установяване на нови такива извън градовете. Тази слабост е много важен източник на сила за режима на Асад, който показва на поддръжниците си, че за разлика от опозицията, той може да предостави някакъв план за “след войната”.
“Ислямска държава” и кюрдските сили са изключения от правилото, показали ясно, че могат да осъществяват организация на населението, да установяват институции и да привличат лоялност към местните елити. Но, по различни причини, те не са надеждни алтернативи на съществуващата държава. Що се отнася до ситуацията в бунтовническите райони, ситуацията е мрачна. След близо пет години, има едва една шепа смесени милиции, три или четири регионални мрежи от съдилища, много малко местни съвети, свързани с опозицията в изгнание и мрежа от услуги, финансирани от чуждестранни помощи, действащи от Турция или Йордания.
Явната липса на опит на бунтовниците, заедно с безмилостните въздушни удари на режима е това, което прави Асад приемлив вариант, въпреки репресиите, в очите на населението под негов контрол. Все пак, това ключово предимство на Асад също избледнява, заедно със самата държава. Проблемите, които се появяват отвътре са твърде много.
Едно от нещата е дефицитите, с които се бори сирийската армия. Асад мобилизира апарата си за сигурност, за да преследва онези, които не желаят да се включат в армията. Масово има арести по контролни пунктове и по време на обиски в частни домове. Основната цел е да се възпрат 17-18-годишните младежи да напуснат страната, тъй като военните сили намаляват с всеки месец. Военната служба в Сирия е година и половина, но в сегашните условия младите знаят, че няма да има времеви лимит: освобождаването от служба е равно на смърт. Преди няколко месеца само в Дамаск бяха разстреляни 46 души за дезертьорство и отказ от служба. Напрежението стана толкова голямо, че в доминираната от друзи про-правителствена провинция Суейда, правителството реши през 2015 да се въздържи от взимането в армията на нови попълнения от страх, че това може да предизвика местен бунт.
На фронтовата линия шиитските чуждестранни бойци от Ирак, Иран, Афганистан и Пакистан изиграват по-важна роля. Те се появяват, за да се запълнят дупки в сирийската армия. Помогнаха и при офанзивата към Алепо. Иран организира наемането на бойци от Ливан и Ирак, но мобилизацията не върви по план. В този смисъл, другият съюзник на Асад, Русия, изпрати собствени военновъздушни сили и огромно количество военни материали до сирийското крайбрежие в крепостите на Асад.
С помощта на тези ресурси, сирийският президент и неговите съюзници успяха да доставят на армията нужните сили, за да се възвърне стабилността вътре в нея. Но проблемите остават. Много елитни и специализирани единици останаха на служба, но имат все по-малко на брой на хора, на които да разчитат. Бяха създадени многобройни про-асадистки милиции от цивилни, на които беше раздадено оръжие, и чиято цел е да подпомага армията. Общите усилия на бизнесмени, близки до режима, които закупиха оръжия срещу обещания за повече влияние, доведоха до създаването на Националните защитни сили – сбор от въоръжени доброволци, подобно на опълченията, които в много случаи замениха на терен редовната войска.
Един пример за това какво представлява сега сирийската армия, е военната част на бригаден генерал Сухейл ал Хасан, известна като Тигровата бригада (заради прякора на ал Хасан, “Тигърът”). Ал Хасан е един от най-известните елитни бойци в рамките на правителствените сили, действащи в северна Сирия. Докато държавните медии представят генерала и групата му като примерна част от сирийската армия, ал Хасан в действителност е офицер от военновъздушните сили, който е служил във военновъздушното разузнаване в Хама, когато започна конфликтът. Неговата бойна част е съставена предимно от милиции, с които е работил в Хама, а не с редовни войници.
Цивилната част от правителството също страда. Икономиката на страната намалява с ускорени темпове от лятото на 2014. Сирийската лира губи стойността си по-бързо, доставките на гориво се стопяват, а правителството е принудено да започне болезнено спиране на основни субсидии. Асад загуби достъп до йорданската граница през 2015, което усложнява търговията с Иран и пазарите на Персийския залив в ущърб на земеделските производители и други износители. Решението на Иран да отпусне кредити през пролетта на 2015 със сигурност спомогна да се забави разпадът. Но стойността на лирата продължава да се стопява, а валутните резерви изтичат. През 2015 видяхме все по-голямо изтегляне на средната класа от Дамаск и големите градове към чужбина.
По мнението на специалисти по сирийската икономика, положението е песимистично. Според Джихад Язиги, който публикува икономическия бюлетин The Syria Report, през 2016 година сирийците ще живеят по-бедно, по-нещастен живот и ще емигрират в по-голям брой. Жозе Чиро Мартинез, експерт по храните по време на конфликти, отбелязва, че цената на хляба в контролираните от режима територии се е увеличила три пъти (както и в териториите на “Ислямска държава”), докато цените са се стабилизирали в бунтовническите райони, където има доставки на брашно и храни.
За правителството на Баас, което контролира значителна част от сирийския народ, това е голям проблем. Пропуква се основно предимство на Асад: способността му да доставя основни стоки и заплати в районите под негов контрол, което привличаше цивилни, бягащи от бомбардировките.
През изминалата година, хуманитарни работници и дипломати отбелязваха тези въпроси и започна да се говори за това, че вътрешноразселените сирийци започват да се връщат от контролираните от режима територии, тъй като не се чувстват сигурни. Положението е толкова лошо, че в северната част на Сирия, хиляди тръгнаха в посока контролираният от “Ислямска държава” град Ракка, тъй като го смятат за по-безопасно място за живеене, отколкото местата, откъдето идват.
Упадъкът на централното правителство, армията, държавните институции и сирийската икономика по-общо означава, че Асад се разглежда от обикновените хора като по-малко надежден. В продължение на години сирийското правителство употреби значителни средства, за да изплаща заплати дори и в територии извън неговия контрол. В резултат на това, подобно на онова, което стана в Либия след 2011, където правителството в Тобрук поддържа жители в контролирания от конкурентното правителство град Триполи, много бунтовнически райони парадоксално станаха зависими от редовните плащания на правителството, срещу което се борят.
Американско-кюрдски алианс
От края на 2014 година и началото на 2015, военновъздушните сили на САЩ помагат всекидневно на кюрдските сили. Под прикритието на американските самолети, кюрдите установяват свой собствен автономен район, наречен Рожава, а от есента на 2015 САЩ започнаха да доставят боеприпаси и оръжие директно на арабски сили, работещи в сътрудничество с кюрдите. Това обединение получи името Демократични сили на Сирия (SDF). Към тях се присъединиха и асирийските християнски части, което прави тази коалиция първата наистина мултиетническа формация, сражаваща се срещу “Ислямска държава” и Асад едновременно.
Въпреки ограничената бройка, кюрдите създадоха дисциплинирана сила, която ползва въздушната подкрепа ефективно. Те успешно изтласкаха джихадистите от Кобане, Айн ал Араби и Хасаке. Завзеха през октомври 2015 язовир на Ефрат, напреднаха към Алепо и завземат територии до иракската граница.
Тези победи нанесоха значителни щети на джихадистите в чувствителни зони. Петролните полета, пътища, гранични пунктове и мостове: това са неща, без които “Ислямска държава” не може да оперира. Тази американско-кюрдска сила в момента помита всички опоненти в северна Сирия. Ако през 2016 година се окаже, че ИДИЛ се пропука, то сирийските кюрди, подкрепени от арабските си съюзници, ще са основният фактор за това.
От политическа гледна точка, обаче, съюзът между кюрдите и САЩ не е толкова перфектен. На първо място, кюрдите са етническо малцинство с много конкретни амбиции в Сирия, които нямат нищо общо с по-широката война сред арабското сунитско мнозинство. Лидерите на кюрдите са близки до ПКК и имат отвратителни отношения с много от останалите американски съюзници, като поддържат връзки и с Москва. Ако желаят да въздействат върху политиката на цяла Сирия, Вашингтон трябваше да се насочи към арабското сунитско мнозинство.
На второ място, ПКК е обявена за терористична организация от САЩ. Това означава, че е незаконно американски граждани да предоставят някаква подкрепа или ресурси, включително тази военновъздушна подкрепа и огромни камиони с боеприпаси, които видяхме през есента на 2015. Разбира се, санкционирането на ПКК е повече заради конфликтът с Турция, отколкото поради антиамерикански емоции в кюрдите. Затова може би е логично да има дебат в САЩ дали ПКК да не бъдат премахнати от черния списък, но такава дискусия няма.
Трето, но не на последно място – НАТО. САЩ са във военен съюз с Турция, която е ключов съюзник на сирийската опозиция, но и враг на ПКК. Анкара и кюрдите виждат един друг като по-големи врагове, отколкото Асад или “Ислямска държава”. Ердоган започна изпращането на танкове, които да притиснат кюрдските симпатии.
Тези противоречия са в ущърб на политиката на САЩ срещу Асад и “Ислямска държава”. Решаването им вероятно е невъзможно – игнорирането е по-лесно. Ако Турция не промени политиката си, съюзът между САЩ и ПКК едва ли ще продължи дълго.
Руската намеса
Най-важното събитие през 2015 в Сирия е руската намеса, стартирала официално на 30 септември 2015. Но е важно да се определи защо е толкова важна: заради подсилването на Асад или защото не го подсили достатъчно?
Повечето от дискусии в Западна Европа и САЩ е дали Русия се намеси срещу “Ислямска държава”, както Москва твърди, или срещу бунтовническите части, подкрепени от САЩ, Турция и Саудитска Арабия. На този въпрос е лесно да се отговори: Русия не се намеси срещу никой, а по-скоро за някой – в подкрепа на Асад. Кой ще пострада зависи от това кой стои на пътя му. досега атаките предимно се фокусират върху бунтовнически сили, а не върху “Ислямска държава”, въпреки че руското правителство и неговите медии продължават да твърдят друго.
Самите въздушни удари са силни и ефективни, но ще са безполезни без качествена наземна сила. Армията на Асад, както посочихме, изостава, а неговото правителство се стреми да се съсредоточи в територии, в които населението откровено го подкрепя.
Досега офанзивите донесоха ограничени успехи – най-вече в области с малка стойност на юг от Алепо и планиниски терени в северната част на Латакия. Сирийската армия се стреми да върне пълен контрол върху град Шейх Мискин на юг, за да задържи по-лесно Дараа. По-малко видими, но по-важни, са поредицата от сделки и примирия, които подпомогнаха цивилни да бъдат евакуирани от обсадени райони в Хомс и Дамаск.
От друга страна, вече трети месец и Асад не успява да върне никой от градовете, които загуби през пролетта на 2015 година. Скоро след руската намеса, Асад загуби Морек, малък град, който се съпротивлява дълго. Ако бунтовниците бяха завзели няколко села около Морек, тя щяха да започнат обстрел върху важното военно летище в Хама. Вероятно по тази причина Русия започна изграждане на втора руска база (след тази в Тартус на крайбрежието) в Хомс около летище Шайрат.
Руските удари причиниха смъртта на над 2300 души до януари 2016, от които 800 са цивилни, а 130 000 бяха разселени. Но все пак тези удари не могат да бъдат игнорирани като дългосрочен ефект. Колко дълго могат бунтовниците да издържат на три фронт – от Алепо, Латакия и Хама? И сирийските военновъздушни сили, и руските, удрят складове, маршрути за доставки, както и транспорта по целия път между Идлиб и Алепо. Ударите попадат и върху цивилни зони за търговия, като пазари, медицински центрове в различни области, които преди това бяха извън границите на сирийските сили. Това е или хазартна игра, или умишлена стратегия за причиняване на хуманитарна криза, тъй като руснаците са наясно, че стотици хиляди хора зависят от доставките. Каквато и да е причината, това се отразява в цяла северна Сирия.
Трябва да се отбележи, че политическият ефект на руската намеса извън Сирия е много по-голям, отколкото военните успехи вътре в Сирия. 30 септември 2015 разтърси общоприетото мнение за конфликта и засили влиянието на Путин, който доказа ангажимента си към Асад като верен съюзник.
Трябва да се обърне внимание на рисковете, свързани с покачването на залозите. Ако преговорите в Женева не успеят и Асад не съумее да получи решителен успех през 2016 година, тогава какво? Русия едва ли може да се отдръпне изведнъж, особено че Асад е все по-зависим от намесата й. Какво може да последва? Повече ескалация на ударите? Русия рискува да затъне в неразрешим конфликт без стратегия за излизане и без ясна политическа изгода. Това би било като случаят на Саудитска Арабия в Йемен, но в много по-голям мащаб. Ако Путин изпрати сухопътни войски, рисковете и разходите ще се покачат значително, но и това може да не е достатъчно, за да доведе до изход за Кремъл от сирийския хаос.
Carnegie/Syria Comment/Aron Lund/Intidar