Международните наблюдатели трябва да следят внимателно ситуацията в Ливан

В понеделник вечерта, ливанският кабинет одобри стартирането на жизненоважни за страната реформи, които бяха отлагани години наред заради липсата на консенсус в рамките на правителството. Страната, която подслонява близо два милиона бежанци от съседна Сирия, изпитва силни икономически затруднения, а от близо десетилетие дори основни обществени услуги са блокирани заради политическата ситуация. От седмица насам политическият елит е изправен пред нова вълна от протести, които излязоха извън столицата Бейрут. С това Ливан стана поредната страна в арабския свят, в която се надига нова протестна вълна – по-рано тази година сериозни трусове имаше в Судан, Алжир, Египет, Ирак, Тунис и Мароко.

Демонстрантите не дават сигнал, че ще се приберат по домовете си, дори след реч на премиера Саад Харири и решението на кабинета за реформи. Няколко пъти през последните дни се стигна до ескалация и тежки сблъсъци между силите за сигурност и протестиращи, а в понеделник вечерта симпатизанти на проиранското движение Хизбулла, което е и част от управляващата коалиция в Ливан и участва активно във войната в Сирия на страната на Башар Асад, атакуваха протестиращи. Намесата на армията в защита на протестиращите светна червена лампа за международните наблюдатели за две неща: този път протестите в Ливан са различни и всяка промяна на политическия климат в страната не може да се случи без да се засегне Хизбулла.

Как се стигна до тази ситуация в Ливан

Опит на правителството да наложи такса за използване на приложението за разговори WhatsApp стана повод за избухването на спонтанни протести преди седмица. Някои международни медии нарекоха недоволството „WhatsApp протести“, но това не е нито коректно, нито дава яснота за цялостната картина в Ливан. Страната отдавна страда от ендемична корупция, лоша инфраструктура и икономическа стагнация, предизвикана от брутална приватизация и политика, подчиняваща се на мафиотски структури. След тежката гражданска война, продължила от 1975 до 1990, мирното споразумение от Таиф налага политическа система, останала от френския колониален период. Тя е основана на религиозна принадлежност и квотите за депутати се запълват от партии, повечето от които са бивши милиции, участвали във войната. Така, още от самото си създаване, днешната система уврежда демокрацията в Ливан и създава неспособност за постигане на държавнически решения: премиерът задължително трябва да е сунит, председателят на парламента шиит, а президентът християнин. По този начин и наличието на квоти за всяка общност, парламента не може да функционира правилно, а оттам и страната.

Този път протестите са различни

Сегашните протести са поредната вълна на недоволство, провокирана от ситуацията в страната. Но сегашната вълна е и най-сериозната както като участие на демонстранти, така и като заплаха за политическия елит. За близо седмица по улиците излязоха стотици хиляди (Ливан, без бежанското население, е от около 2 милиона души). Този път не само столицата е арена на сблъсъци и недоволство, но и другите градове, включително Южен Ливан, където рядко има протести заради силния контрол на Хизбулла.

Последните големи протести бяха през 2015 по времето на т.нар. движение „Ти смърдиш“ – движение, създадено покрай криза заради липсата на способност на общините да събират боклук; тогава страната буквално беше залята от нечистотии, тъй като компаниите не събираха контейнерите.

Тогавашните събития обаче бяха спрени бързо от управляващите. Вътрешният министър Нухад ал Машнук успя да организира силите за сигурност и демонстрациите бяха потушени ударно. Сега е различно. Протестиращите са много повече и парализираха цялата страна, тъй като на основните магистрали и булеварди в градовете бяха издигнати барикади. Генерална стачка пък принуди бизнесът да спре работа, а министерствата опустяха заради неявилите се на работа служители. По този начин, хванато изненадващо в протестна хватка, правителството така и не успя да организира отговор в началото на недоволството.

Недоволството не остава само на ниво социални мрежи

Демонстрациите стартираха след съобщение на министъра на комуникациите – самият той мултимилионер – че се предлага налагане на такса за използване на приложението WhatsApp. Това беше повод, но не и причина за демонстрациите. Не става дума просто за социални мрежи и дали ще има такса за използването им.

 

Реалната причина е нежеланието на жителите на Ливан – и особено младежите – да се съобразяват с политическа система, която не отговаря на нуждите на страната и е меко казано неадекватна през 2019 година. Голяма част от демонстрантите са родени след края на войната, те са поколение, което не признава старите вражди между религиозните общности и се подиграва на политиците си заради техните финансови възможности, докато безработицата достига постоянно нови високи нива. Огромната част от ливанците всъщност не живеят в Ливан, заради лошите условия на живот и за останалите в страната правителството не прави кой знае какво, за да ги накара да останат.

Жените са в първата линия на протестите

Този път протестите са свидетел на много видимо присъствие на жени. Те, всъщност, водят част от демонстрациите. Това не е толкова рядко явление, въпреки стереотипите за района – подобни примери наскоро имаше и в Алжир, Ирак и Судан.  Но в Ливан жените са разглеждани като непълноценни граждани. Те не могат да предадат националността си на своите деца, ако са омъжени за чужденци (без значение религията на жената). Религиозните съдилища са част от политическата система в Ливан и доминират при решения, свързани с личния живот – както при християните, така и при мюсюлманите. Жените често не получават същите права като мъжете при наследство, брак или попечителство над децата.

Въпреки че протестите бяха предизвикани от икономически проблеми, немалка част от лозунгите, които се скандират по време на протестите, показват, че правата на жените, правата на ЛГБТ+, правата на бежанците и правата на мигрантите влизат в светлината на прожекторите.

Противопоставяне на системата, основана на религиозна принадлежност

Както стана ясно, една от най-характерните черти на Ливан, е политическата система, основана на религиозна принадлежност. Министерски постове, висши постове в държавата и други властови структури, се подчиняват на религиозните квоти. По тази причина например, партията „Амал“, която представлява част от шиитското население, си гарантира непоклатимост в парламента, независимо от изборните резултати – затова и лидерът й Набих Бери е председател на парламента от 1992…

В арабския свят, ливанците са известни с лоялността си към религиозната общност, независимо дали говорим за християни или мюсюлмани (има общо 18 религиозни общности в Ливан) и досега повечето протести избухваха на местно ниво, по общини и разделени по принадлежност. Това разделение е подсилвано и надграждано от политическата система и партиите, които реално имат интерес от подобна ситуация.

Сегашните протести показват нещо много различно – обединение заради общите тежки условия на живот. Един от най-добрите примери е снимка от протестите, показваща религиозни лица, хванали се за ръце и вървящи пред демонстрациите в Бейрут. Прави впечатление и липсата на религиозни лозунги или нападки на такава основа.

Половинчати действия от правителството вече не задоволяват обществото

В първите дни на протестите, управляващите предпочитаха да игнорират вълната на недоволство, смятайки, че просто ще отмине. Премиерът Саад Харири, президентът Мишел Аун, външният министър Джибрил Басил и председателят на парламента Набих Берри просто мълчаха.

Със засилването на демонстрациите и блокирането на основни пътни артерии, свързващи южните и северните части на страната, поведението на политиците се промени и в понеделник Аун обяви, че обвиненията, че цялата политическа класа е корумпирана, са „нечестни“. Харири от своя страна поиска отново „пакет от реформи“, които ще орежат заплатите на официалните лица с 50% и ще наложат такси върху банковия сектор, който досега беше една от причините чужди компании и политици да предпочитат Ливан (поради тази причина Ливан често е наричан „Швейцария на Близкия изток“).

 

Все пак, протестите продължават, защото болшинството демонстранти не искат бързо взети решения, които целят кратка деескалация и след това нещата да продължат по стария начин.

Факторът Хизбулла

Един от най-големите въпросителни пред сегашното протестно движение, е как ще реагира Хизбулла. Организацията участва като партия в ливанската управляваща коалиция и реално е най-силната политическа сила в момента. Военно крило доскоро беше единствената организирана военна сила в Ливан, като дори армията разполагаше с ограничени средства заради саботажа на Хизбулла, виждайки конкуренция във въоръжените сили. Движението, водено от Хасан Насралла води война с Израел през 2006 година, с което до 2011, когато се включи в сирийската гражданска война, подсигури статута си на символ сред арабските държави. Благодарение на ежегодната финансова помощ от Иран, поддържа силна социална структура, която гарантираше лоялността на симпатизантите.

Но нещата се променят. Южен Ливан, считан за традиционна крепост на Хизбулла, също стана свидетел на масови демонстрации. Каналът на движението, телевизия „Ал Манар“, трябваше да прекрати няколко пъти предаванията на живо, тъй като протестиращи изразяваха критични мнения срещу лидера Хасан Насралла. Демонстрантите са предимно от работническата класа, от която се набират много от бойците, сражаващи се в Сирия на страната на Башар Асад. През годините Хизбулла загуби немалко бойци и това създаде несъгласие с политиките на лидера.

Въпреки това, партията има много стабилни структури и начини да укротява инакомислещите. Всъщност, Насралла реагира бурно срещу демонстрациите в Ливан и заяви, че не вижда причина правителството да бъде разпуснато за нови избори. Малко след речта му, симпатизанти на Хизбулла атакуваха протестиращи в Бейрут и влязоха в схватка с войници. Ако тази ескалация се повтори, всички анализатори са на мнение, че ситуацията може да излезе извън контрол.

Какво следва?

Засега протестите продължават както в столицата Бейрут, така и в други градове. Отвъд гнева и недоволството, няма предложения за конкретни реформи, а искане за оставка на целия политически елит.

Ако демонстрациите продължат по-дълго, много вероятно да се видят конкретни искания и предложения, както и създаване на екип, който да представлява протестиращите в преговорите със сегашното правителство, както се случи в Судан и Алжир.

Протестното движение трябва да отговори на тежки въпроси. Как ще се действа с Хизбулла, които подкрепят правителството и отказват да признаят протестите? Ще има ли избори? Могат ли демонстрантите да се противопоставят на системата?

Все още ясни отговори няма, но със сигурност след тази вълна на недоволство, няма връщане назад и регионалните сили трябва да наблюдават Ливан много внимателно. Международната общност засега не реагира на ставащото в Бейрут и другите ливански градове, но това няма да продължи дълго – страната е прекалено важна за регионалните интереси както на арабските страни и Иран, така и за ЕС, САЩ и Русия. Франция, която традиционно има влияние в Ливан не може да си позволи нестабилност, а за ЕС е важно Ливан да продължи да подслонява близо два милиона бежанци.

За САЩ ливанската армия е потенциален съюзник срещу влиянието на Иран в региона и заради това продължава да подкрепя с военни доставки въоръжените сили. Неслучайно руснаците също засилиха присъствието си в Ливан и флиртуват с местните политици: за Москва, която изгражда свой проект в Сирия, ливанската граница трябва да е под контрол и да бъде спряно засилването на американското влияние.

Саудитска Арабия и Иран също следят внимателно ситуацията в Бейрут. Иранците са с много силни позиции в Ливан заради Хизбулла, които пък са основен съюзник на сирийското правителство. Хизбулла също предоставя бойци в Ирак за проиранските милиции там и достъп на Техеран до Средиземно море. Саудитска Арабия пък е един от най-големите донори в Ливан, като подкрепя антииранските движения и в частност партията на премиера Саад Харири. Залозите в Ливан са прекалено големи, за да бъде ситуацията игнорирана прекалено дълго.

 


Текстът е публикуван във “Вести”