Какво постигна Русия пет години след интервенцията в Сирия

Този септември бележи пет години от началото на руската интервенция в Сирия. Москва се намеси на страната на сирийския режим в момент, когато президентът Башар Асад, по думите на руският външен министър Сергей Лавров, е на „ръба“ от това да загуби властта си заради ширещият се бунт из страната. Когато през септември 2015 Кремъл дава официалното начало на интервенцията, бунтовническите сили са на няколко километра от президентския дворец в Дамаск. Намесата на Москва не само дава сили на Асад и реално го спасява от поражение, но задава нови правила в целия регион, в който Иран, САЩ, а вече и Китай се състезават за повече влияние.

Първоначално руснаците заявиха, че се намесват, за да се сражават срещу „Ислямска държава“, макар тяхната битка срещу групировката да остава минимална още две години. Почти моментално след старта на интервенцията, руската армия започва масирани удари по бунтовническите позиции и селищата, държани от сирийските опозиционни структури.

Руската интервенция бележи няколко важни промени. На първо място, тя означава, че Москва замени Техеран като основен и най-важен поддръжник на режима на Асад. На второ място, руската армия получи превес в контрола на сирийското въздушно пространство и де факто доведе до край всякакви дискусии на Запад за установяване на зона забранена за полети, която да спира активността на сирийските самолети. Стратегията на Москва се оказа от голяма полза на Асад, тъй като година по-късно – през 2016 – в най-тежката битка в Близкия изток от десетилетия, тази в град Алепо, силите на сирийското правителство успяха да изтласкат бунтовническите части. Това се случи с директното участие на руски сили и на изненадващото изтеглянето на бойци на сирийския клон на Кюрдската работническа партия, държали един от важните райони в града – изтегляне, станало също не без влиянието на Москва. По-късно, ПКК получи подкрепа от Русия с идеята да се подели контрола в Северна Сирия между кюрдските сили и Асад. След 2016 бунтовниците започнаха да губят позиции, а редиците им все повече биваха инфилтрирани от ислямисти и радикали. След 2015 Европа стана свидетел и на най-голямата бежанска криза от Втората световна война насам – също следствие на въздушните удари в Сирия, боевете в Алепо и разместването на геополитически пластове около гражданската война.

Намесата на Русия през 2015 сякаш беше очаквана. По това време, режимът на Асад изпитваше силни затруднения да спре бунтовниците и загуби основни градове. Правителствените сили страдаха от недостатъчно войници след масови дезертьорства и отказ от участие на фронтовите линии. Финансовото положение на Асад също не беше цветущо, а членството на Сирия в Арабската лига беше замразено.

В същото време, Сирия е важен елемент от по-широката стратегия на Русия. Военноморската база в Тартус е единствената руска база в Средиземно море и е от изключителна значимост за установяване на влиянието на Кремъл в региона. През 2017 Москва подсигури споразумение със сирийското правителство да оперира на пристанище Тартус за още 49 години с опцията за удължаване. Разположената наблизо военновъздушна база Хмеймим, разширена в средата на 2015, се превърна в основна база на руската армия и щаб в Сирия. Именно от тук руската авиация извърши удари в подкрепа на сирийския режим.

Дали наистина Москва е в Сирия заради Асад е спорен въпрос. В годините след 2015 Кремъл стартира серия от преговори в Сочи и Астана, заедно с Турция и Иран с идеята да бъде сложен край на гражданската война като се създадат зони на влияние в страната. Както на тези преговори, така и на срещите с руски официални лица, представители на сирийското правителство няма – на споразумението от Астана, което де факто създаде зони на влияние в Северна Сирия и около провинция Идлиб, няма подпис на представител на Асад. След падането на Алепо през 2016 руснаците се превърнаха в основна сила в Сирия, като дори местната валута се печата в Москва. Руски фирми получиха и основните договори за разработка на фосфатните залежи в Сирия, които са едни от най-големите в света, а също и на газови и петролни полета.

Столицата на Казахстан (днес Нур Султан) стана основният хъб, през който се показва геополитическото присъствие на Русия. След 2017 създаването на зоните на влияние дойде с прилагането на т.нар. зони за деескалация, договорени с Турция и Иран, които на хартия трябва да спрат сблъсъците между бунтовниците и силите на Асад. На практика обаче тези споразумения дадоха възможност за прегрупиране на правителствените сили, които връщаха малко по малко територии под свой контрол. С опозицията бяха сключени споразумения, според които опозиционните части се изтеглиха от редица райони. Военният натиск и използването на химически оръжия от страна на силите на Асад служеха като сигнал, че съпротивата е безсмислена. Споразумения за изтегляне бяха сключени дори с радикални групи в името на връщане под контрола на сирийското правителство на ключови селища. За да се гарантира запазване на статуквото, Русия изпрати части на Военна полиция – съставени предимно от чеченци и ингуши под командването на Рамзан Кадиров, които патрулират и до днес в много от бившите бунтовнически райони.

Сирия стана и важно експериментално поле. През август 2018 руското министерство на отбраната публикува данни, според които са извършени 39 000 полета в Сирия, 63 000 войници са получили „боен опит“, а над 230 нови оръжия и военна технология са били тествани на терен. Войната в Сирия даде възможност и за тестване и усъвършенстване на наемническите компании, които Русия използва все повече днес.

В геополитически контекст, в Сирия Русия изигра картите си изключително ефективно. Извършена веднага след анексията на Крим, интервенцията на Русия послужи като отправяне на предизвикателство, но и на послание към противниците. Въпреки по-слабата си армия, Кремъл наложи интересите си по време на две американски администрации чрез по-категоричната си позиция. На фона на колебанията на Барак Обама да се ангажира със Сирия и импулсивността на Доналд Тръмп да изтегля американски сили, руският президент Владимир Путин успя да постигне целта си да ограничи и подкопае влиянието на САЩ в Близкия изток. Т.нар. „червена линия“ на Обама след използването на химически оръжия от Асад през 2013 в предградията на столицата Дамаск, се оказа зелена светлина за Русия. Сирия се превърна в най-големия провал на външната политика на Обама, а Москва подготви внимателно завръщането си в Близкия изток през Дамаск. Заради неадекватността на политиките на Тръмп руското влияние е още по-силно не само в Сирия, но и в Северна Африка и Арабския полуостров. В Либия, например, Русия се намеси също видимо и твърдо, като използва базите си в Сирия, за да прехвърля военна сила в помощ на генерал Халифа Хафтар, който до април тази година обсаждаше столицата Триполи. В същото време, американското внимание и присъствие в района е минимално.

За спецификите от гледна точка на геополитика и военни действия, може да се пише много. Накратко, пет години по-късно, руската интервенция циментира властта на сирийското правителство и Башар Асад. Но основните причини, които доведоха до масовите демонстрации през 2011-2012 и последвалото избухване на гражданския конфликт, остават неразрешени. Москва знае това много добре и през последната година има все повече опити Асад да стане второстепенен играч по време на преговорите за евентуален край на войната. Руският проект за нова конституция, например, предвижда включване на кюрдите и опозицията, както и намаляване на президентското влияние, въпреки категоричното несъгласие от страна  на Асад и Иран. Днес Русия играе повече с Турция, с която поделиха зоните на влияние в Северна и Североизточна Сирия в ущърб на подкрепените от САЩ кюрдски сили. В Северозападна Сирия има все още десетки хиляди бунтовнически бойци, а част от провинция Идлиб се контролира от ислямистки фракции. Озаптяването на подновяването на военните действия стана възможно само заради договорките между Анкара и Москва, и създаването на общи патрули. Тези патрули, обаче, стават все по-често обект на атаки, зад които стоят не само бунтовници, но и сили на Асад.

Пет години по-късно, Русия показва все повече, че иска да стабилизира по-бързо своите позиции в Сирия и да изтегли голяма част от военните си сили. Путин обяви най-малко два пъти възможно изтегляне през тези години, но това така и не се случи на практика. Сирия има потенциал да се превърне в проблем за Москва, въпреки успешния старт на интервенцията. Днес има нови предизвикателства за руските интереси, като те не идват само от Вашингтон, с чиито сили все по-често има опасни спречквания в Североизточна Сирия – Емирствата и Китай са все по-силни регионални играчи в Близкия изток с възможности да повлияват на геополитическите събития. Путин се нуждае от нов план за Сирия и вероятно през следващите година-две ще видим нова динамика в сирийския конфликт.

Текстът е публикуван първоначално във “Вести”.