Военният преврат в Мианмар е предизвикателство за Байдън и Запада

На 1 февруари новоизбраният парламент на Мианмар трябваше да положи клетва за предстоящия петгодишен мандат. Но в ранните часове преди церемонията военните в страната, обявиха, че поемат властта и разположиха войници по улиците на столицата Найпидо и най-големия град Янгон. С проведени в ранните часове акции, армията задържа Главния държавен съветник – де факто ръководител на правителството – Аун Сан Су Чи и президента Вин Мин. Заедно с тях бяха арестувани множество депутати от управляващата партия Национална лига за демокрация (НЛД) и други критици на военните. Армията също така обискира домовете на служители и активисти на НЛД в цялата страна и временно прекъсна мобилните телефони и интернет достъпа. В този комуникационен вакуум военните излъчиха съобщение, че са въвели едногодишно извънредно положение и са поставили генерал Мин Шве, вицепрезидент и бивш ръководител на военното командване на Янгон, за изпълняващ длъжността президент. Армията също така съобщи, че Мин Шве е прехвърлил законодателна, изпълнителна и съдебна власт на главнокомандващия армията, старши генерал Мин Аун Хлайн, за времето на извънредната ситуация. Междувременно стана ясно, че Су Чи и президентът са обвинени официално по Закона за внос и износ и за „нелегални събирания“ по силата на разпоредбите за противодействие на Ковид-19. Те ще останат в ареста до 15 февруари до последващи действия на съда.

Пучът от 1 февруари е първият в Мианмар от 1988 г. насам и дойде след дни на слухове и съобщения за предстоящи военни действия. И подобно на предишните преврата в историята на страната, и този беше оправдан, че е в името на демокрацията: конституцията на Мианмар привидливо позволява на армията да поеме властта, за да предотврати всяка ситуация, която „може да причини разпадане на Съюза или да накърни националната солидарност, или да причини загуба на суверенитет.” В този случай армията твърди, че трябва да разследва обвиненията в измами на изборите в страната на 8 ноември миналата година, при които партията на Аун Сан Су Чи спечели широка победа над партията, ползваща се с благословията на военните, Съюз за солидарност и развитие (ССР). В изявление след преврата, което носи прилики с твърденията на бившия американски президент Доналд Тръмп за изборни злоупотреби, военните на Мианмар твърдят, че е имало „ужасна измама“ по време на парламентарните избори, които „не са се провели в името на осигуряването на стабилна демокрация“. Ръководството на армията обяви също, че една година след „разследване на злоупотребите“ ще се проведат нови избори и че военните ще се откажат от властта, и ще я предадат на победилата партия.

Едва ли има обаче международен наблюдател, който да смята, че наистина предполагаемата изборна измама е това, което възпрепятства пътя на Мианмар към демокрацията. Забавените и дори спрели реформи увеличиха пропастта между цивилното население и военните през последните години. Генералите, които никога реално не са излизали напълно от властта, сами предприеха реформи след националните избори в края на 2010, довели на власт полуцивилно правителство. Новият кабинет отвори политическото пространство и изгради нови отношения със САЩ и други западни и регионални правителства. През цялото време обаче военните запазиха собствените си привилегии чрез правото на вето по конституционни въпроси и получаване на места в парламента. Победата на НЛД на изборите миналият ноември заплаши този баланс на силите. Вместо да види, че авторитетът им ерозира значително, военният ешелон реши да спре политическото развитие на Мианмар и се върна към хунтата.  

Мианмарският демократичен разказ никога не е съвпадал с действителността. Докато след 2010 година мнозина западни наблюдатели виждаха нация, която най-накрая застава на правилната страна, политическите лидери и активисти в Мианмар все още се борят с последствията от вековното британско колониални управление. В десетилетията след 1940-те, когато Великобритания се изтегля, Мианмар – тогава Бирма – изпада в граждански конфликт, станал най-дългият в човешката история. Управлението на страната преминава в ръцете на няколко последователни хунти, докато цели райони продължават да водят сражения с националната армия. Мианмар е съставен от над 80 народности, повечето от които имат свои бунтовнически сили. Средата и краят на двадесети век в Мианмар са белязани от поредица кланета и етнически прочиствания, кулминирали във военната кампания срещу мюсюлманското население и неразрешените проблеми между НЛД и генералите. През 1988 година военните брутално потушават бунт с участието на студентски организации. Точно в онзи период Аун Сан Су Чи се проявява като видна политическа фигура и нейната популярност до голяма степен произтича от факта, че оттогава твърдо се противопоставя на военното управление.

Критиците в Мианмар смятат, че Су Чи всъщност не е допринесла за укрепването на демокрацията в страната. Въпреки че гражданската политическа класа на Мианмар включва много бивши политически затворници, включително Су Чи, още стотици изнемогват в затвора под наблюдението на нейното правителство. Политическите лидери от страната на етническите малцинствени групи обвиняват Су Чи в шовинизъм и възприемане на политика, която отклонява гласовете на малцинствата в страна, обсебена от десетилетия на етнически бунтове. Макар и мощна и популярна у дома, Су Чи вече не е разглеждана като лидерка на демократичните принципи, прославяна някога на Запад. Преди три десетилетия тя бе удостоена с Нобелова награда за мир за ненасилствената си борба срещу военната хунта. Дъщерята на Аун Сан, водещ националист и антиколониален активист, прекара 15 години под домашен арест преди освобождаването й през 2010 г. След това тя обиколи света като глобална икона – получи медал от Конгреса във Вашингтон през 2012 г., изнесе лекции за свободата и духовността във Великобритания, а в нейна чест концерти организираха групи като U2 и Riverdance.

Падането й от пиедестала на хуманизма съвпадна с издигането й на власт. През последните пет години Су Чи и нейната партия влязоха в състава на слаба политическа структура за споделяне на властта с военните. Тя отказа да се противопостави на генералите, когато продължиха с репресиите срещу рохингите – мюсюлманското население на Мианмар. Су Чи замълча и при военните операции в други части на страната като размирните райони Аракан и Качин, където от дълги години местните християнски и марксистки групи се сражават от името на общностите си срещу военното управление. Кампанията срещу рохингите през 2017 доведе до сериозна бежанска вълна в съседен Бангладеш. Международни организации и групи за правата на човека определят действията на правителството като етническо прочистване и равносилни на геноцид, но въпреки това Су Чи дори защити военните по време на изслушвания в ООН и Международния съд.

Междувременно, реформите, започнати през 2011 г., спират в задънена улица. Параметрите на „демократичния преход“ в Мианмар, както много западни наблюдатели бързо нарекоха политическия период тогава, са определени от конституцията на страната от 2008 г. – документ, предназначен изрично да гарантира силата на военните. Изготвена от военната хунта и одобрена на опорочен национален референдум през май същата година, конституцията гарантира военен контрол на три мощни министерства и една четвърт от местата в парламента. Конституцията също така съдържа разпоредба, забраняваща на Су Чи да служи като президент на основание, че някога е била омъжена за чуждестранен гражданин.

Връщането към фактическа хунта в Мианмар представлява дилема за американския президент Джо Байдън, чиято администрация се очаква да продължи обръщането на погледа на Щатите от Близкия изток към Пасифика и Югоизточна Азия, започнало по времето на Барак Обама. САЩ, Франция, Япония и редица други държави имат силни позиции и интереси в Мианмар. Сега, след като Су Чи отново е в под военен арест , наблюдателите в чужбина може да я видят по-скоро като губещата в безмилостната игра на тронове, отколкото като апостол на демокрацията и правата на човека, приветствана някога от Нобеловия комитет. А заплетената геополитика в района в момента може да означава, че най-полезните й поддръжници са в Пекин, а не в столиците на Запада. Китай не приветства новините за преврата, тъй като има топли отношения със Су Чи и разчита на нея за собствените си интереси. Тези контакти се задълбочиха, когато западните държави разкритикуваха реакцията на нейното правителството относно рохингите. От друга страна, военните се възприемат като опитващи се да балансират срещу китайското влияние. За генералите Пекин е по-скоро регионална сила, която подпомага милиции в пограничните райони и създава проблеми за управлението.

От една страна, нападението на генералите върху демократичния процес в страната изисква силен отговор от Вашингтон. Говорителят на Белия дом Джен Псаки вече излезе с изявление, в което призовава военните и всички останали партии да се придържат към демократичните норми и върховенството на закона и да освободят задържаните, като заплаши с предприемане на действия. От друга страна, китайското правителство ще се стреми да се възползва от всяко търкане между Мианмар и демократичния Запад, като поддържа обичайната си официална линия, според която случилото се е „вътрешно дело“ – много от страните-членки на Асоциацията на страните от Югоизточна Азия вече приеха същата линия. Историята показва също, че допълнителните санкции на Запада срещу лидерите на преврата едва ли ще ги убедят да променят курса си. Министерството на финансите на САЩ вече постави генерал Хлайн в „черния списък“ през 2019 за ролята му в етническото прочистване на рохингите. Той няма какво да губи от допълнителни наказания и вероятно залага, че западните сили ще се въздържат от повторно налагане на по-широки санкции от страх, че това ще тласне страната му по-близо до Китай. Във всеки случай, военните лидери на Мианмар имат дългогодишен опит в търпеливото излагане на икономически санкции и търговски забрани, дори когато подобни мерки удрят икономически хората в страната им.

Междувременно, редица международни и местни компании в Мианмар реагираха с шок на военния преврат и обявяването на едногодишно извънредно положение, което излага на риск чуждестранните инвестиции на стойност милиарди долари поради възможни санкции от западните страни. Някои чуждестранни фирми дори паузираха инвестиционните си ангажименти. Мианмар вече страда сериозно заради глобалната криза и разпространението на Ковид-19 и това доведе до коментари дори на хора, близки до военните, че една хунта е най-неподходящото управление в момент, когато има нужда от реформи и стабилен отговор на предизвикателствата. Вътрешният конфликт, в който участват дузина фракции, продължава и проблемите остават нерешени – те едва ли ще бъдат решени от армията, която така и така не се справи вече няколко десетилетия. Днешната геополитическа ситуация е дълбоко различна от 1988 или 1990-те. Тя не е същото в сравнение дори с 2010. Мианмар се нуждае от продължаването на инвестициите, а също и гарантиране, че националните богатства на страната – сред които огромни енергийни резерви – ще допринесат за излизането на държавата от изолация. За това са нужни реформи, а не преврат и арести.

Текстът е публикуван първоначално във “Вести”.