Какво цели Русия с ескалациите в Украйна и Сирия

Президентът Зеленски посети украинските войски в зоната на конфликта в Донбас на 8-9 април. (EPA)

Първите три месеца на годината показват тревожни сигнали относно бъдещето на конфликтите в няколко района на света, като Украйна и Сирия са пример за това. Полетата на действие – както във военно, така и в политическо отношение – са все по-активни и виждаме все по-често дипломатически совалки между Москва, Киев, Брюксел, Берлин и Вашингтон с цел да има деескалация. Засега тези усилия нямат успех.

На първо време Украйна. Останали до голяма степен извън медийното полезрение, все по-смъртоносните схватки между подкрепяните от Москва сепаратистки сили и украинските военни в източния украински регион Донбас, отнеха живота на десетки бойци и цивилни от 1 януари насам. Споразумението за прекратяване на огъня, договорено през юли 2020 г., до голяма степен се срина, въпреки че линията на контрол в Донбас не се е променила от последната голяма офанзива с участието на редовни руски части през февруари 2015 г., която изтласка украинските военни от Дебалцево на север от Донецк. Докато двете страни се обвиняват взаимно в инициирането на настоящите сблъсъци, в Москва, Киев и в окупираните Донецк и Луганск нараства очакването за голяма ескалация, която може да повлияе на настоящия застой: или украинските военни ще пристъпят решително напред, за да достигнат руската граница и да изтласкат подкрепяните от Москва сили от украинска територия, или руснаците ще използват претекста за възобновяване на бойните действия, за да влязат, да победят украинските сили и драстично да разширят зоната си на контрол. Зимният сняг в района бързо се топи в района с преливащи реки и потоци, и по неписаните местни правила, офанзиви не се извършват по това време на годината. Но някъде до средата на май полетата и черните пътища ще пресъхнат и отново ще бъде възможно провеждането на военни действия в и около Донбас.

От началото на конфликта през 2014 г. про-руските милиции в Донбас се превърнаха в редовни военни части – 1-ви корпус със седалище в Донецк и 2-ри корпус в Луганск. И двете формации са под оперативния контрол на 8-ма гвардейска армия на Южния военен окръг на Русия, със седалище в Новочеркаск, от руската страна на границата. Украински и западни експерти по сигурността определят общата сила на подкрепяните от Русия сили в Донбас на над 30 000 души, разполагащи със стотици танкове, бронирана техника, тежка артилерия, ракетни системи от различни видове и зенитни ракетни активи. След няколко години на сравнително спокойствие по фронтовите линии, ескалацията в момента е видима – по данни от средата на април, потвърдени на 13 април от руския министър на отбраната Сергей Шойгу, Русия е струпала над 40 000 войници по западната си граница за „бойно учение“, а според украински източници има още толкова струпани в Крим.  Вашингтон обеща да подкрепи Киев в противопоставянето му с Москва, без да уточни точния характер на тази подкрепа. В отговор, на 6 април Русия започна масирана мобилизация и разгръщане на всички свои въоръжени сили във всичките си военни окръзи и Северния флот „за проверка на бойна готовност“. Очевидно стотици хиляди руски войници са мобилизирани за подобни маневри. Русия изглежда сигнализира, че се готви за евентуална ескалация на бъдещи сблъсъци с Украйна, които в руската преса са представени като „война със САЩ и техните трансатлантически съюзници“. Докато руските стратегически ядрени сили бяха приведени в максимална бойна готовност, на 8 април говорителят на Кремъл Дмитрий Песков заяви пред Интерфакс, че „Русия е готова да се изправи срещу най-лошия сценарий в отношенията между САЩ и Русия“.

Мнозина коментатори си зададоха въпроса защо се случва тази ескалация. Оказването на военен натиск върху Украйна може би изглежда като най-практичния начин за руското ръководство за отстояване на централната роля на Москва в международните отношения. В Кремъл се смята, че изправен пред риск от конфликт, разединеният Запад – в това число ЕС и в частност Германия, която има интереси в Украйна – ще стане внимателен към руските искания и ще избере компромиса. Това засега не проработи и Москва се оказва в задънена улица. Украинският президент Володимир Зеленски зае твърда позиция, посещавайки окопите във военната зона на Донбас и получи подкрепа на молбата си за помощ от голяма част от страните в НАТО. Със сигурност е възможно руското върховно командване да се преструва, че концентрацията на сили по границата с Украйна през цялото време е била просто част от поредица от пролетни учения, но за Путин отказът от заплаха срещу Украйна сега, докато официалните руски медии продължават да говорят за война, би бил труден. Проблемът е, че досега всичко, което Москва постигна чрез натиска си върху Киев, е засилване на подкрепата за Украйна от Европейския съюз, който преди беше по-внимателен в своята политика за налагане на санкции в сравнение с позицията на САЩ. Държавният секретар Антъни Блинкен и министърът на отбраната Лойд Остин възнамеряват да укрепят тази трансатлантическа солидарност с визити в Брюксел.

Остава вътрешният фронт, който вероятно е една от основните причини за ескалацията в Украйна. В края на април Путин ще изнесе ежегодното си обръщение в парламента, като тази година вероятно ще се съсредоточи върху неотложните икономически и социални проблеми, докато продължава да не желае да подкрепи пакет от стимули и програми за социална подкрепа. Руският президент също така е предпазлив относно постоянното разширяване на авторитета и популярността на министър-председателя Михаил Мишустин, който ще състави парламент, показващ лоялността към президента. Каквито и обещания да даде Путин, руснаците са доста разочаровани от икономическата му политика.

И тук идва другата тема, която е особена важна за Русия, а именно Сирия. Най-високите оценки от обществото за Путин, са за модернизирането на въоръжените сили и доскоро той успяваше да отклони до голяма степен общественото внимание от задънената улица в конфликта с Украйна, след като през 2015 започна военна интервенция в Сирия. В момента обаче военните действия в Сирия също са блокирали, а ключовият партньор на Путин там – турският президент Реджеп Ердоган – е по-заинтересован от разрешаването на трудните въпроси с ЕС и САЩ, отколкото от деескалация в Сирия с Русия. Фронтовете в Сирия са тихи в голяма степен, но могат да се активизират буквално във всеки един момент, като големи райони от страната продължават да бъдат извън контрола на сирийското правителство. Москва се опита да спечели допълнително предимство чрез установяване на официални връзки с ливанската про-иранска организация Хизбула, но тази инициатива срещна съпротива от Израел, с който Путин отдавна поддържа близки отношения. Иран, основният спонсор на Хизбула, също не е особено ентусиазиран от руските маневри и очевидно придава по-голяма стойност на споразумението си за стратегическо сътрудничество с Китай, подписано в края на март, което би дало възможност на Техеран да отговори на западните санкции. Москва опитва да привлече Иран в Евразийския съюз и има голяма вероятност от успех, но дори тогава има търкания между двете държави в Сирия, които не могат да бъдат игнорирани лесно. До този момент руското командване предпочиташе да провежда срещи с турските и иранските партньори, за да се уговорят зоните на контрол, но това доведе единствено до разделяне на сирийската територия на райони, застинали между възможността за нови офанзиви и липса на реконструкция. Със сигурност сегашната ситуация не е в интерес на Русия.

В опит да ескалира ситуацията в Сирия, за да притисне основните играчи, от март Кремъл предприе операция срещу енергийната инфраструктура в зоните, попадащи под фактическия контрол на Турция. У дома това се посрещна с ентусиазъм, тъй като руското общество е все по-уморено от скъпата сирийска авантюра. Москва смята, че ескалация срещу сирийските бунтовници ще притисне Анкара да поиска дълготрайно уреждане на конфликта, позволяващо на руските сили да се изтеглят. Този план обаче не отчита проблемите в самия сирийския режим, който продължава да изпада в затруднения да контролира собствените си структури, но и противопоставянето от Иран, който няма намерение да остави Русия да има контрол върху сирийските сили за сигурност или да прокара дългоочаквания си проект за нова конституция на Сирия, който би бил в ущърб на иранските интереси. Путин отдавна има намерение да предложи на различните фракции, включително на избрани фракции сред бунтовниците, да участват в преговори, но Техеран е против – а вероятно и Турция, имайки предвид значимостта на Северна Сирия за сигурността на Анкара.

При всички положения, ескалациите в Сирия и Украйна изместват фокуса не само от санкциите, но и от положението с Навални и приближаващите избори в Русия. Партията на Путин има затруднения, особено в Далечния изток, където бяха проведени редица протести през последните две години. Самият руски президент предприе законодателни промени, които ще му позволят да остане на пост още дълго време и има нужда да затвърди разклатените позиции. Заплахата от конфликт в Украйна, но не реален конфликт, би служило на постигането на тези цели. Ескалацията в Сирия отправя послание не само към Турция, но и към Иран, че Москва държи все още основните карти в конфликта и засега Анкара и Техеран се въздържат да отвърнат на предизвикателството, макар да не е сигурно докога ще продължи тази тишина.  

Текстът е публикуван първоначално във “Вести“.