Напоследък се съобщава все по-често за възможността да се използва територията на Иракски Кюрдистан за провеждане на операции в Иран. Този сценарий връща назад в историята на Иран – към 1980-те, които приключват с масово убийство през юли 1989 г. по време на преговорите във Виена, започнали след края на Ирано-иракската война през 1988 г. (Правя уточнението, че в последните си интервюта постоянно бъркам Виена с Женева, докато мисля за днешния преговорен процес, а искам да дам пример с онези събития в Австрия.)
Виена, 1989 г.
Д-р Абдул Рахман Гасемлу, генерален секретар на Демократичната партия на Ирански Кюрдистан (PDKI), заедно с двама свои сътрудници, е убит в апартамент във Виена на 13 юли 1989 г. по време на тайни мирни преговори с представители на иранското правителство. Сред убитите е и Фадил Расул, иракски кюрдски академик, който спомага за улесняването на преговорите. Всяка от жертвите е застреляна по начин, наподобяващ екзекуция – с изстрел в главата.
Срещата представлява трети кръг от преговори, стартирали след края на Ирано-иракската война през юли 1988 г. – разговори, които самите иранци инициират, за да обсъдят въпроса за кюрдската автономия, обещана от новия режим след свалянето на шаха през 1979 г. Въпреки че има смъртна присъда в Иран, Гасемлу застава на иранската страна във войната с Ирак. Той до последно вярва в диалога, като е последователен застъпник на политическото решение. Аудиозапис на срещата – направен без знанието на иранската делегация – записва звуците от преговорите, преместване на мебели и след това изстрели от оръжия с заглушители.
Мъж, присъствал на срещата, идентифициран като ирански „пратеник“ Мохамад Сахрауди, е ранен в челюстта и първоначално е третиран като жертва, получавайки полицейска защита – решение, което се оказа с катастрофални последствия. Друг заподозрян, Амир Мансур Борзоргиан, заявява, че е бодигард и търси убежище в иранското посолство във Виена. И на двамата е позволено да напуснат Австрия, преди да бъдат издадени заповеди за арест. Австрийските власти по-късно приписват тези пропуски на „административни грешки“ – пропуснати инструкции, недоразумения между ведомствата и забавени заповеди.
Депутатът от австрийската Зелена партия Петер Пилц е автор на книга по този случай, в която твърди, че високопоставени австрийски служители умишлено са се поддали на иранския натиск, за да защитят икономическите интереси на страната си в Техеран. Бивш следовател по случая е подложен на натиск от Министерството на вътрешните работи да не дава интервюта, а Австрия остава “упорито мълчалива” в продължение на десетилетия. Случаят никога не е разгледан в съда в Австрия, за разлика от последващото убийство на наследника на Гасемлу, Садег Шарафканди, което се разглежда в Берлин.
Знаковата присъда по делото „Миконос“ от 1997 г., постановена от германски съд, който съди ирански агенти за убийството на Шарафканди в Берлин през 1992 г., изрично разширява отговорността на иранското правителство и за убийствата във Виена през 1989 г. Години по-късно свидетели свързват фигура, присъствала на преговорите във Виена – описана като „някой си Мохамед, който по-късно става президент на Република Иран“ – с Махмуд Ахмадинеджад, въпреки че Техеран упорито отрича всякаква намеса. В крайна сметка през ноември 1989 г. са издадени заповеди за арест на заподозрените, но те никога не са изпълнени. Убийството във Виена е един от най-ярките примери за подкрепена от държавата транснационална репресия, която остава ненаказана.
Отношенията между иранските кюрди и режима на Хомейни започват с предпазлив оптимизъм, но се сриват с удивителна бързина.
Кюрдите първоначално реагират с ентусиазъм на революцията от 1979 г. и падането на режима на шаха. След около три десетилетия на потисничество под управлението на Мохамед Реза Пахлави, те искрено вярват, че положението им ще се подобри. Абдул Рахман Гасемлу се завръща от изгнание, за да поеме командването на партията си, която за първи път излиза открито от нелегалност. В кюрдските градове местните съвети за кратко се самоуправляват в нещо, което се равняваше на мимолетен момент на кюрдска автономия.
Разривът настъпва почти веднага. През март 1979 г. – само няколко седмици след революцията – KDPI обявява план от осем точки, призоваващ за кюрдска автономия в Иран. Хомейни, още в първата си реч в Кум, нарича кюрдските лидери „злото на земята“. Той пречи на Гасемлу да участва в Събранието на експертите, което изготвя новата конституция на Ислямската република. В отговор кюрдите бойкотират референдума за Ислямската република на 31 март 1979 г., а по време на „Кървавия Неуруз“ в Санандаж през март 1979 г. няколкостотин кюрдски протестиращи са изубити от иранската армия.
През лятото на 1979 г. ситуацията се милитаризира напълно. На 19–20 август Хомейни се обявяма за главнокомандващ, дава на въоръжените сили 24 часа да смажат кюрдските протести и официално издава фатва, с която обявява джихад срещу кюрдските сепаратисти, наричайки ги „неверници“ (те не са неверници по никой критерий на исляма) и врагове на държавата. Кюрдското въстание, което последва, продължава с прекъсвания до 1983 г. и отнема живота на около 10 000 души, включително 1200 кюрдски политически затворници, екзекутирани от иранското правителство.
Визията на Хомейни за управление не оставя място за етническа идентичност. Кюрдите, чиито политически движения са предимно светски и леви, представлява точно този вид етнополитическа идентичност, която Хомейни възприема като пряко предизвикателство към своя теократичен проект. Кюрдите в Ирански Кюрдистан никога не са окачвали снимки на Хомейни, а кюрдските лидери ясно заявяват, че се противопоставят на теократичната система от самото й създаване.
Днес, според различни източници, ЦРУ започна кампания в подкрепа на иранските кюрдски групи, базирани в Иракски Кюрдистан, няколко месеца преди началото на настоящия конфликт. Кюрдската стратегия на ЦРУ се ускорява успоредно с първите удари срещу Иран на 28 февруари.
Президентът Тръмп лично проведе разговор с Мустафа Хиджри, председател на Демократичната партия на Ирански Кюрдистан (KDPI, партията на Гасемлу), и разговаря отделно с иракските кюрдски лидери Масуд Барзани и Бафел Талабани, за да обсъдят координацията. Очакваше се иранските кюрдски сили да участват в наземни операции в западната част на Иран в дните след тези разговори, но бяха отложени. Революционната гвардия на Иран, която разполага с информацията за готвени операции, атакува кюрдските групи в Иракски Кюрдистан с ракетен обстрел и дронове.
Събитията от 1980-те и началото на 1990-те със сигурност са основен фактор в напрежението между кюрдските групи и иранския режим, дори на фона на продължилото с години партньорство между Кюрдската работническа партия (ПКК) и Революционната гвардия под лидерството на генерал Касим Сулеймани.
Иракските кюрдски власти са в затруднено положение, тъй като те нямат желание да се включат във военни операции срещу Иран. Ако САЩ не изиграе добре ходовете си и стратегията се окаже погрешна, северната част на Ирак би се превърнала във военна зона.