50 години срам за Страната на Човешките права

17 октомври 1961 г. Нантер не иска да забрави

17 октомври 1961 е една непозната дата за много хора във Франция и по света. За какво става дума? И защо трябва да се напомнят тези събития?

Франция започва да kолонизира Алжир през 1830 година. Алжир иска да бъде самостоятелна страна и различни движения за освобождение се организират, особено през 1950те години. Едно от най-важните е ФЛН (Фронт за национално освобождение, Front pour la Libération Nationale, FLN), създаден от бивши членове на Революциoнния комитет за единство и действие (Comité révolutionnaire d’unité et d’action), а другото е въоръжената част на месалисткото националистическо Движение за триумфа на демократичните свободи (Mouvement pour le triomphe des libertés démocratiques). Според историци, 1957 е годината, в която ФЛН се превръща в доминантно движение за независимостта на Алжир.

Тази еволюция не е мирна, разбира се. Двете движения водят братоубийствена война години наред, причинила смъртта на 4000 души. Финансите на двете движения произхождат от алжирските имигранти във Франция, които дават между 5% и 9% от заплатите си на една от тях. ФЛН печели по този начин 80% от сумите от тези имигрирали работници (останалата част е осигурена от Арабската лига и други арабски страни, като Сирия, където по време на Алжирската война и след нея в училищата се събират помощи).

Алжирската война

Алжирската война започва през 1954 г., когато един автобус, осигуряващ връзката между Аррис и Бискра става обект на покушение от страна на членове на ФЛН. Двама са убити, от които един французин, и неговата жена е ранена. Този случай е смятан за истинския casus belli. Започва Алжирската война, наричана до 1999 г. във Франция “алжирски събития”. Френската армия не си спестява усилията: включени са всякакви военни части (елитни – например известните с бруталността си парашутисти – както и легионери; марокански части до 1958 г.; местни “сътрудници”, наречени на френски “харки”, и т.н.).

Този сложен конфликт предизвиква дисолюцията на Четвъртата Френска Република [1] и създаването на Петата (все още в давност). Генерал дьo Гол е избран за втори път за държавен глава на страната и решава да продължи усилието за деколонизиране, предприето след края на Втората световна война. Проблемът с Алжир е, че той не е колония: 1948 г. вижда създаването на френските провинции Орания, Алжерия и Kонстантиния. Алжир не е и протекторат (както е случаят с Тунис и Мароко). Ситуацията е всъщност доста заплетена и безизходна: законите на Четвъртата Френска Република не позволяват развръзка, чрез реформи и силната опозиция от страна на т. нар. “Черни Крака” [2], противопoставящи се на всяко усилие в полза на колонизираните, въобще не помага.

ФЛН не е сама: целият алжирски народ я подкрепя, както и различни съседки. Така например, “братските страни” Мароко и Тунис са организационни бази, а Либия осигурява транспортирането на оръжие. Именно мароканско-тунизийската помощ предизвиква построяването на различни линии от страна на френската армия, следващи алжирско-тунизийската граница, както и различни събития, които имат за следствие опита за преврат от 13ти май 1958 г., слагащ край на Четвъртата Френска Република и предизвикващ завръщането на Дьо Гол.

Тогавашният египетски полковник-лейтанант Насер се опитва да установи т. нар. “насеристка” или панарабска политика: подкрепен от СССР, той снабдява алжирските индепендантисти от ФЛН с оръжие. Под наблюдение от френските служби, маньоврата е разкрита и става един претекст за Суецката кампания. Страните от нашия край също подкрепят войната за независимост на Алжир (Тито от бивша Югославия, Чехия, Унгария, и т.н. осигуряват малко или много активна подкрепа).

Във Франция през това време

Френската Федерация на ФЛН [3] се характеризира с две структури. Първоначалната е пирамидална, обаче се оказва, че тя лесно бива инфилтрирана от полицейските тайни служби. След 1958 г., атентати и разрушение на тази Федерация, това се променя: организацията се състои от малки групи от 3 или 6 човека, формиращи “шокови групи”, и 8 бригади, наречени “катиба”, които се занимават с трудните задачи и елиминацията на предатели.

През същата 1958 г. е назначен на Морис Папон за шеф на Парижката префектура [4]. Той получава подкрепата на тогавашния премиер, който създава ФПА (Допълнителната полицейска помощ, Force de police auxiliaire, FPA) през 1959 г., съставена изключително от алжирски мюсюлмански беневолци. Тази сладка организация има за цел дислокацията на ФЛН и си служи с всички възможни дейности, включително мъчение, смъртни заплахи и т.н. ФПА маркира няколко успехи и, разбира се, е подкрепена от Парижката префектура.

Отговорът от страна на ФЛН е ясен и бърз: война. През 1960 г. са организирани няколко атентата срещу ФПА и редовната френска полиция. Легализирани са незаконни дотогава прерогативи на полицейските части, маневра, която дължим на премиера и Морис Папон.

През 1961 г., Евианските преговори предизвикват временно спиране на атентатите. Последните обаче започват внезапно есента на същата година., причините за тяхното стартиране остават неясни до днес. Напрежението се покачва, както и психозата във френските полицейски части. Арбитрарни арести, мъчение на задържани и общо-взето всякаква саморазправа с алжирци става ежедневие в Париж, независимо от повода (проверка на документи, различни административни формалности, и т.н.). Папон раздава нареждания всички вътрешни анкети за полицейско насилие да са класирани без разглеждане и да се оправдават позованите полицаи.

На 5-ти октомври 1961, вечерен час е обявен за всички алжирци, пребиваващи в Париж и предградията му: те нямат право да излизат между 20:30 и 5:30 часа на следващата сутрин. Официално става дума за опит за намаляване на “алжирските терористи” и техните “криминални дейности”. Всъщност Папон се опитва да спечели “битката за Париж”: членовете на ФЛН са активни вечер и през ноща, и този вечерен час е наистина голям проблем за тях.

За права и свобода

Критиките от страна на различни партии и синдикати срещу този вечерен час съществуват във Франция, но са пренебрегнати от правителството и префекта Папон. Този вечерен час няма никаква легална основа, още повече като се има предвид, че конституцията от 1958 г., установяваща Петата Френска Република, признава алжирците за пълноправни френски граждани. Действията на полицията превръщат този “посъветван” вечерен час в задължителен.

ФЛН решава да организира няколко мирни протести срещу този вечерен час. Носенето на каквото и да било оръжие от демонстрантите е абсолютно забранено от организаторите; мъже, жени и деца са призовани да присъстват. Информацията пристига по някое време следобед на 17ти октомври в бюрото на Папон. Издадена е заповед да се арестуват протестиращите, като мъжете да се закарват в Спортния дворец, а жените и децата – в полицейското отделение на улица “Торел”. Общо, 1658 членове от силите на реда са на крак; между 20 000 и 30 000 манифестанти, облечени с най-хубавите им дрехи в знак на гордост, започват да се събират в различните квартали на Париж.

Нещата се развиват по много трагичен начин. Полицейската бруталност започва светкавично: в крайна сметка, около 12 000 са задържаните и убитите – стотици. Хора са пребивани по улиците, хвърляни в Сена; арестуваните прекарват дълги часове в ужасяващи условия и, според свидетелства от оцелели, някои от тях са екзекутирани. Ранени продължават да са преброявани в различни болници между 19 и 21 октомври, свидетелствайки за полицейско насилие след самата манифестация.

Ранени и скрити в задния двор на едно бистро.
Ранени и скрити в задния двор на едно бистро.

В нощта 17ти срещу 18ти октомври, Папон публикува едно комунике, в което разказва, че полицията е разпръснала манифестация, на която алжирците са били принудени да присъстват под заплаха от ФЛН. Също се съобщава, че полицията е трябвало да използва оръжие в отговор на манифестантите, които са стреляли първи. Тази ситуация била предизвикала две жертви и многобройни ранени. Комуникето завършва, обяснявайки, че няколко полицаи са били вкарани в болница и правителството ще извозва арестуваните алжирски манифестанти в Алжир.

Многобройни са журналистите, отразявали манифестацията. Цензурата обаче е ефикасна: под претекст, че войната и преговорите изискват предпазливост, вестниците публикуват официалната версия. Още от 18ти октомври обаче, след като журналисти са ходили в предградията, където живеят алжирци и са видели следи от насилие и полицейска бруталност, няколко вестници започват да пишат повече подробности и версии, които се различават от правителствената. Голямата част от пресата обаче продължава да поддържа официалната версия.

Ранен манифестант, 18ти октомври 1961.
Ранен манифестант, 18ти октомври 1961.

Депутати и някои сенатори започват да задават много въпроси на Папон и Министъра на вътрешните работи. Слухове се разпространяват, че нито един полицай не е бил ранен с огнестрелно оръжие на 17ти октомври, че 50 алжирци са екзекутирани в двора на префектурата и поне 150 тела са изтеглени от Сената. Папон отговаря, че полицията си е вършила задълженията. Депутати поискват анкета по случилото се, но е отхвърлена с повод, че една съдебна анкета е вече отворена за смъртта на 27 алжирци и отваряне на друга анкета противоречи на конституцията.

Много малко се знае за реакциите на високо правителствено ниво. Нито дьо Гол, нито някой от членовете на тогавашното правителство не споменава какво се е случило на този ден. В следващите седмици, още 74 алжирци са екзекутирани, но много малко вестници говорят за случилото се и други събития, свурзани с края на Алжирската война, са на преден план. Забравата се настанява.

И днес?

Как се е организирала забравата на тези трагични събития? Двадесет години наред, една дума не е спомената за случилото се: никакви книги, филми, статии в пресата, университетски изследвания. На първо място, това е желанието на държавните управления, на тези, които са имали някаква отговорност за кланетата. След това от страна на тези, които са искали да прикрият болното местенце по време на Евианските преговори [5]. Клането от 17ти октомври се случва 6 месеца след началото на тези официални преговори между френското правителство и преходния управляващ орган на Алжирската Република [6]. Нито журналистите, които са искали да научат повече за задържаните, нито депутатите, изисквали анкета, са допуснати до местата на арест на мирните манифестанти: желанието за прикритие на истината е ясно.

Арестувани манифестанти в ноща на 17ти октомври 1961 г., масово откарвани към стадиона Кубертън.
Арестувани манифестанти в ноща на 17ти октомври 1961 г., масово откарвани към стадиона Кубертън.

Светлина върху драматичните дни, последвали 17ти октомври 1961, започва мъничко да огрява когато, през 1972 г., Пиер Видал-Наке напомня кланетата от октомври 1961, споменавайки в книгата си: “Париж бе, през 1961 г., сцената на един истински погром”. Трябва да бъдем 1980 г., за да прочетем пак за тези събития: вестник Libération посветява едно досие на темата, озаглавено “Преди 19 години: едно расистко клане в центъра на Париж”. Две – три напомняния тук и там са направени, но нещата изглеждат толкова огромни и ужасни, че просто никой не вярва. През 1990-те години, Жан-Люк Ейноди публикува La Bataille de Paris и излиза филма на Меди Лалауи “Тишината на реката” (Le silence du fleuve). Второто поколение френски алжирци започват да си дават сметка за миналото и паметта се опитва да се връща.

Морис Папон продължи да служи френските правителства до 1980 г., когато инвестигационният вестник Le Canard Enchaîné публикува статия, обвиняваща го в колаборация с нацистите по време на Втората Световна война. Той е официално обвинен в престъпления срещу човечеството през 1983 г., но за делото се чака до 1997 г. Именно по време на това дело Жан-Люк Ейноди свидетелства срещу Папон и обяснява с много факти неговата роля в кланетата от 17 октомври 1961. За една голяма част от французите, това е първия път, когато те въобще чуват за случилото се.

До ден днешен, нито едно френско правителство не е произнесло извинения за случилото се. През 2001 г., кметът на Париж, Бертран Дьоланое, официално признава кланетата от 17ти октомври 1961 г. и поставя една комеморативна плоча на моста Сен-Мишел, въпреки многобройните протести на различни локални избраници от десни партии. Същата 2001 г. е момента, в който кметовете на западните парижки предградия като например Нантер [7] (там където се концентрираха бедните алжирски квартали през 1960-те години) отбелязват 40-тата годишнина от събитията. Въпреки призивите на видни личности, правителството остава глухо и не прави нищо по въпроса. Самият жест на декласиране на докладите от срещите на тогавшния министерски съвет би позволило да се научи какво се е казвало на най-високо ниво по това време. Проблемът се поставя по същия начин със записките на главния президентски секретар и точното съдържание на различните етапи от Евианските преговори.

Това упорито прикриване на фактите и истината е много демонстративно за трудностите, които изпитва Франция да погледне открито към своето колониално минало. Една истинска трудност съществува, която е признанието, че колониализма е просто несъвместим с републиканските ценности. Е, да, същата Франция, която дава уроци по историческа памет [8] на половината планета и я боли нейната лична колониална памет, същата тази не може да си признае, че е правила ужасни и ужасяващи грешки. Може би си спомняте за прекрасната реч, която Саркози беше произнесъл през 2007 в Дакар (Сенегал), в която казваше, че “ние взехме, но ние също и дадохме”. В тази т. нар. Дакарска реч, той каза, че колонизацията е била една грешна стъпка, но тази “африканска драма” идва от факта, че “африканецът не е достатъчно влязъл в Историята” и това не позволява на африканците “да се ангажират нито в човешката авантюра, нито по пътя на прогреса”. Както го беше напомнил специалния докладчик на ООН за съвременните форми на расизъм, този африканец недостатъчно влязъл в Историята е стереотипа, който е на основата на всички расистки теории през XVII, XVIII и XIX в. През 2005 г., един скандален закон беше приет, признаващ “положителния ефект на колонизацията”…

Признанието на кланетата от 17ти октомври 1961 г., което би могло да бъде видяно като една символична комеморация, би било един много силен жест в посока на децата на имиграцията. Те имат нужда да бъдат признати като взимащи участие в тяхната собствена история, за да могат в последствие да се разпознаят в нашето общество и да се почувстват пълноценни членове на тази демокрация.

Бележки

Допълнителни документи, публикувани за първи път (френски): Полицията планира извънсъдебни арести на близо 12 000 души от алжирски произход. Тези задържани прекарват няколко дни в претъпкани стадиони в нечовешки условия, както се вижда от докладите на време. 

Снимките са публикувани за първи път. Те са дело на фотографа и журналист Анри Жорж, който по време на събитията работи за вестник Libération. Сегашната публикация е от Le Monde.

[1] Една нова Френска Република е обявена всеки път, когато една коренна промяна е направена на Конституцията.
[2] « Черни Крака » (Pieds-Noirs) е една леко неясна и неофициална номинация. Използвана е за дефиниране на (а) французите от европейски произход, живeeщи в Северна Африка до обявяването на независимостта на различните страни в региона; (б) французите от европейски произход, живeeщи в Алжир както и тези, родени там.
[3] Бюрократичен милитаризиран апарат на ФЛН, който има за цел да мобилизира алжирците във Франция.
[4] Префекурата е главната териториална администрация на един регион или на една област във Франция.
[5] Евианските преговори поставят край на Алжирската война.
[6] Началото на тези преговори е 20 май 1961 г.
[7] с изключение на Ньои, там, където е израснал и е бил кмет години наред сегашния френски президент Никола Саркози.
[8] Саркози беше заявил в началото на мандата му, че няма да позволи Арменския геноцид да бъде забравен и отричан, и който пак го напомни преди няколко дни по време на една светкавична визита в Армения.

One Reply to “50 години срам за Страната на Човешките права”

  1. Това си е направо геноцид! Благодаря за споделената информация и аз не знаех за нея..А за расизма на лицемерната Франция от Дьо Гол до Саркози не ми се говори! Сега разбира се Саркози е върхът на всичко! Но да караш някого с вагон за да го екзекутираш прилича на еврейския холокост и на най-ужасните диктатури от типа на тази на Пиночет.
    И после се чудят защо въставали децата на имигрантите от крайните квартали!?

Comments are closed.