Как се промени Близкия изток през последните 10 години

Представете си табло, върху което са нанесени контурите на различни държави и връзките между тях. Представете си също, че всяка държава е със свой цвят, всяка линия на отношения е представена отделно и със свои специфики, след това разместете рязко държавите върху таблото и ще получите политическата ситуация в днешния Близък изток. Последното десетилетие беше изключително тежко за този район, а събитията в него не само дефинираха глобалните политики, но и поставиха на карта самите международни отношения. От гражданската война в Сирия през надигането на „Ислямска държава“ до промените в страните от Залива и необявената война между Израел и Иран, Близкия изток тепърва ще представлява динамичен район със значение както в Азия, така и в Европа. Последните десет години са наситени със събития, предизвикали създаване на нови политически концепции, изграждането на нови международни съюзи и издигането на нови геополитически сили. За мнозина, международните теми останаха на заден план и като цяло непознати, а докато събитията в арабския свят често ставаха основа на фалшиви новини. Няма защо да се залъгваме – Близкия изток е важен и се налага да разбираме процесите му, за да изградим адекватна политика. Днес, Иран напада петролни танкери в Персийския залив и по този начин предизвиква повишаване на цените на бензина в глобален мащаб; европейски партии използваха войната в Сирия, за да спечелят изборите в страните си; Тръмп изгради кандидатпрезидентската си кампания върху събитията в Близкия изток; Русия получи безпрецедентен шанс да се върне на игралната маса не къде да е, а в Сирия. Разбира се, станалото през последното десетилетие е продукт на годините преди това.

През втората половина на 20 век, отношението на външните сили – особено на западните държави – към арабските държави е прагматично и цинично. Макар да подкрепят развитието на тези страни, Запада вярва, че е добре регионът да е управляван от приятелски режими и автократи като лидерите в Египет и Иран. Това отношение е и към Тунис, дори Либия, въпреки публичната враждебност на Муамар Кадафи. Сирия при Хафез Асад дори подпомага движения срещу Саддам Хюсеин. Тези факти остават в миналото и постепенно са забравени, докато не идва 2010 година, когато районът е разтресен от безпрецедентна вълна от недоволство, която удря и външните интереси. Самозапалването на един продавач на зеленчуци в края на 2010 в Тунис предизвика трусове, каквито и най-големите стратези не можеха да предвидят. От администрацията на Джордж Буш през Обама и Тръмп, разбирането на процесите продължава да е непълно и дори неадекватно.

Отношението на Запада към Близкия изток се променя след атаките от 11 септември, когато мнозина анализатори започват да откриват, че репресиите в арабските държави създават фундаменталисти и забавят развитието. Демократизацията е поставена на преден план, но прагматичната политика остава. След интервенциите през 2001 в Афганистан и през 2003 в Ирак, ситуацията ескалира. В периода след падането на Саддам Хюсеин, регионът има раздвижване без подобряване на нивото на живот и се либерализира без да има постигане на конкретни свободи. 

Икономическите и политическите причини, които събудиха протестната вълна в арабския свят, се задълбочиха през последните години. С изключение на Тунис, където опозицията успя да изгради демократична политическа система, много други държави в Близкия изток и Северна Африка останаха или върнаха автократичното си управление след 2011 година. В Египет, през 2013 година армията извърши преврат срещу първото избрано правителство, заменяйки го с диктатура под контрола на президента Абдел Фатах ал-Сиси – самият той висш военен. След като взе властта, Сиси създаде близко обкръжение от политици и бизнесмени, а държавата е управлявана по-авторитарно в някои отношения отколкото при сваления през 2011 дългогодишен президент Хосни Мубарак. Между 2013 и 2018 силите за сигурност извършиха многобройни арести на журналисти, цивилни, анализатори и критици, а над 1500 души са безследно изчезнали. През юли 2019 парламентът одобри драконов закон, насочен срещу неправителствения сектор.

Най-мрачна остава ситуацията в Сирия, където авторитаризма се завърна ударно след години на сражения и граждански конфликт. През 2011 година, държавата стана свидетел на масови протести срещу режима на Башар Асад, продължили близо две години, преди да прераснат в гражданска война. През последвалите години, бунтовници и правителство ще се сражават в различни части на страната, а тези боеве и използването на груба военновъздушна сила от Асад, ще станат причина за прогонването на 5 милиона души, станали бежанци в съседни държави и Европа. Още 11 милиона ще бъдат разселени в рамките на Сирия, а някои от най-големите градове ще бъдат разрушени на 70-80%. Жертвите са 600 000, но може би броят е по-голям – няма как да знаем, защото ООН спря да води статистика още в началото на конфликта. Унищожението е толкова голямо в някои райони, че те остават призрачно пусти години след приключването на военните действия. Конфликтът ще се задълбочи с руската интервенция през 2015, нахлуването от Ирак на „Ислямска държава“ година по-рано, създаването в Източна Сирия на кюрдския проект Рожава с помощта на САЩ и иранската експанзия в Сирия и бреговете на Средиземно море. За няколко години сирийската гражданска война размества пластове и статукво градени с десетилетия, а това създаде напрежение като цяло в дипломатическия свят и международните отношения. Няма да е пресилено, ако кажем, че войната в Сирия повлия силно и на политическия живот в Европа.

Днес, в Сирия се водят сенчести войни, провеждат се нелегални операции, разположени са сили на няколко държави. Това не пречи на режима на Асад да търси легитимност, а изморената международна общност е готова да му я даде даром, въпреки продължаващите военни действия, наличието на десетки хиляди затворници и обвиненията в използване на химически оръжия.

Междувременно, през последните години правителствата в Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства се сблъскаха с вътрешна критика заради войната в Йемен. Бяха арестувани блогъри, журналисти, активисти за човешки права, адвокати. Саудитска Арабия е обвинена, че носи вина за смъртта на видния арабски общественик Джамал Хашогджи в Истанбул през октомври 2018. Войната в Йемен се превърна в препъни камък за изгряващата звезда на саудитския престолонаследник Мохамад бин Салман, а във военните действия участват всякакви формации, включително наемници от Южна Америка, финансирани от Емирствата. Описван като един от най-тежките съвременни конфликти, гражданската война в Йемен не намира място в основните новинарски емисии, но за разузнавателните служби по света – в това число и в Европа – тази война представлява голям проблем както за геополитиката, така и за световната икономика, тъй като покрай бреговете на Йемен преминава значително количество от международната търговия и износа на петрол.

Докато политическите и лични свободи ерозираха през последните десет години, беше забавено и развитието на държавите в Близкия изток. Докладът на ООН за 2018 за бедността по света, показва, че близо 1/5 от населението на арабските държави – или 65 милиона души – живее в крайна бедност или с други думи, всеки от тези 65 млн. души получава по 1,9 долара на ден. Друга една трета от арабското население е определено като „бедно“ и намиращо се в опасност от изпадане в бедност. Всъщност, арабския регион е единственият в света, който стана свидетел на увеличаване на крайната бедност между 2013 и 2015 – със средно увеличение от 6,7%. В Египет последните данни посочват, че бедността се е увеличила от 28% през 2015 до 33% през 2019. През 2016 година над 15 милиона деца в Близкия изток и Северна Африка не могат да си позволят да посещават учебни занятия.

В много отношения, днешният Близък изток е по-нестабилен както в икономически, така и в политически смисъл. Разбира се, мнозина ще посочат наличието на джихадистки групи като обяснение. Този аргумент е силен и има своето обяснение. Групировки като „Ислямска държава“ успяха да се възползват от хаоса на политическата нестабилност в Близкия изток, завземайки територия в Сирия и Ирак с размера на Великобритания. ИД се превърна в телевизионна рок звезда сред фундаменталистите, извършвайки многобройни атаки далеч извън Близкия изток. Жителите на Брюксел, Париж, Манчестър и други европейски градове завинаги ще помнят атентатите, отнели живота на десетки техни съграждани. Не само това – ИД промени възприятието към подобни групировки заради мащаба, с който оперира. Днес групировката има свои клонове от Югоизточна Азия до Западна Африка. Създаването на коалицията срещу „Ислямска държава“ начело със САЩ обедини много държави, разби самообявилия се „халифат“ на ИД, но също така остави наследство, което ще има отражение през следващите десет години. За Ал Кайда последните десет години бяха също години на възход, въпреки смъртта на Осама бин Ладен. И все пак, анализаторите, които посочват джихадистките групировки като основна причина за проблемите в Близкия изток, правят грешка. Джихадистите са продукт, а не причина за хаоса. Не на последно място, основна вина за нестабилността са авторитарните режими, които останаха в Студената война и не успяха да се реформират.

Също така, има една голяма разлика с периода от преди десет години и този сигнал не може да бъде пренебрегнат от никой, който следи процесите в Близкия изток. Въпреки че многобройните демонстрации не доведоха до желаните реформи – а до частични такива – те успяха да създадат култура на политически активизъм сред арабите, особено сред младите. Култура, която продължава да се развива и правителствата не могат да разчитат вече, че гражданите им ще стоят мълчаливо, наблюдавайки ширещата се корупция, авторитаризъм и управление с множество въпросителни. Въпросите вече се задават, а отговорите са търсени дори с цената на живота – това е нова страница от развитието на държавите в Близкия изток и връщане към ситуацията от 2010-2011 няма.

Само през 2018 година, протести избухнаха в Ирак, Йордания, Ливан, Мароко, Судан и Тунис. По-рано през същата година, в Алжир и Судан демонстрантите в Алжир и Судан принудиха лидерите на своите държави – Абделазиз Бутефлика и Омар ал Башир – да подадат оставка. И двамата бяха едни от най-дълго управлявалите арабски лидери, чиито президентски кресла изглеждаха запазени завинаги за тях. И в двете държави протестите бяха предимно мирни, дори на фона на използването на сила от страна на полицията и правителствените милиции. Друг важен индикатор за променен манталитет е искането за формиране на технократски правителства, а не поредно военно управление, на каквото е свидетел Северна Африка и Близкия изток десетилетия наред. Важно е да се отбележи, че протестите в Алжир и Судан взеха за пример наученото от демонстрациите в Египет и Сирия – т.е. налице е на първо време силно взаимодействие и обмен на идеи между протестните движения в различните арабски държави, но също така тези идеи еволюират на фона на все така репресивните и анахронични политически елити.

Междувременно, през 2019 демонстрациите във всички споменати страни продължават. В Судан протестиращите изискват мирен преход и справедлив процес за лидерите от епохата на Омар ал Башир. Това искане не се промени дори след като загинаха близо 100 души по време на сблъсъците в столицата Хартум и другият важен град Омдурман. През август тази година суданската армия и опозицията постигнаха споразумението за тригодишен преходен период, през който цивилните и военните ще споделят властта. Остава времето да покаже какво следва през следващото десетилетие.

В Алжир, въпреки оставката на Бутефлика през април 2019, гражданите продължават с изискванията си да бъдат отстранени основни фигури от „старата гвардия“. Някои от леновете на близкия кръг около бившия алжирски президент бяха арестувани, а избори бяха обявени за края на годината. Протестиращите са скептични и продължават с акциите си, за да не допуснат идването на власт на удобен за стария политически елит президент.

Защо е важно да се споменават тези примери от Алжир и Судан, които са предимно непознати на европейската публика и новините от протестите в двете страни отиват на заден план? Основната причина е да се подчертае наличието на нова култура на протестиране, която вече става част от живота и начина на мислене в арабските общества. Краят на десетилетието в Близкия изток не е белязано от религиозен фанатизъм, както мнозина се опасяваха и пропагандираха, а от протестна атмосфера и създаване на критично антиавторитарно гражданско общество. Краят на 2019 година дава достатъчно примери: Ирак, Ливан и Сирия.

В Ирак краят на годината е особено кървав, тъй като протестите бяха атакувани и жертвите са стотици. Избухнали заради корупция и лошо управление, исканията на демонстрантите звучат кухо за анахроничната политическа система, която е свикнала да разсъждава на ниво „борба с тероризъм“ и „чужда конспирация“. Протестиращите настояват за технократско правителство, слагане на край на религиозните и етнически квоти, които дават възможност за злоупотреба с власт. В Ливан исканията са същите, както и причините страната да е обхваната от масови демонстрации през 2019 както никога досега в историята си.

Нова политическа култура има и в Сирия, където вълна от гражданско недоволство в бившите бунтовнически територии, се излива все по-видимо на нов глас. Макар и тези територии да бяха завзети от режима на Асад, недоволството е видимо и притеснява властите. По-рано през 2019, стотици сирийци в южния град Дараа – родното място на бунта от 2011 – премахнаха статуя на бащата на президента, дългогодишния лидер на Сирия Хафез Асад. Силите за сигурност може да си подсигуриха контрола върху редица бунтовнически крепости в хода на гражданската война, но демонстрациите показват, че битката не е приключила.

Днешният Близък изток е свидетел на перфектна буря: докато икономическите и социални условия са в застой, а режимите продължават да не могат да се нагодят към новата ера и използват силови методи срещу критици, ново поколение идва на преден план. Младите араби от това поколение не е обвързано с войната в Ирак, няма общо с гражданската война в Ливан, нито се е сражавало с Израел или колониална Франция. Сегашното поколение не разбира и се подиграва на политическия елит заради неговата анахроничност. Лозунгите вече не вършат работа, нито субсидираната икономика. Това, което се разглежда като провал на изминалото десетилетие, може би е началото на дълъг процес на възраждане в арабския свят. Пътят със сигурност ще е труден и изпълнен с болка, но едно е ясно – статуквото беше разбито и населението не изпитва страх от лидерите си. Това ще е основният елемент, който ще дава тон на новите протестни вълни, които ще избухват през следващите няколко години.

Текстът е публикуван в Webcafe.