Става дума за бърборенето и пилеенето на думи. В повечето пъти говорим именно за това. Докато израстваме, надрастваме навика да празнословим – или така смятаме, че се случва. Накрая, според Дж. Едуард Чембърлин, става така, че делим света на “нас” и “тях”. Има хора, които си пилеят времето и хвърлят думи на вятъра – обикновено са “те”. Разбира се има и такива хора, които работят и създават – като “нас”.
България се тресе. И това не може да убегне от погледа на никого. От едната страна застават протестиращите, от другата обвиняващите ги, че са платени провокатори. Има и дезинформация – че излизат на улицата по-малко от 2 000 души, че отделни партии “яхват вълната”. Това е нормално, но и тъжно явление. Обикновено обществото бързо бива разделяно на “ние” и “вие”, като обикновено “ние” сме прави, а “те” почти никога. За да се подсили тази представа колко е разделено обществото, се включват писачи, медии, PR-и и цели екипи, които да хвърлят думи на вятъра, когато е нужно действие. И то единно действие. Кой има интерес от това обществото да застава на двата полюса, обвинявайки се на “ние” и “вие”?
Докато гражданското общество израства, подобно на дете, постепенно се отърсва от навика си да хвърля думите на вятъра, а вместо това – да действа. Но има прекалено много кръгове, които не биха били доволни това дете на порасне.
Важно в този момент на размесване на пластовете в страната е да научим нещо важно: не участваме в подмяната, а в промяната. Защото олигархичните кръгове у нас са много и трябва да се обясни колко е важно да застанем заедно срещу тези кръгове.
Онзи свят
Олигархичният кръг е йерархична многопластова структура, която използва високи властови позиции, но включва в пластовете си и най-обикновени хора, за които също е създаден материален интерес и изгода. В определен момент олигархичната структура се идентифицира с интересите на държавата и дори се визуализира в общественото пространство като неин пръв помощник, а чрез ПР кампаниите създава фалшив имидж на обществено полезна структура, двигател на икономиката, създател на работни места, благотворител…
Но всички тези димки са с една единствена цел: да се завладее максимално обществено, икономическо и властово пространство, за да се осигурят монополни позиции и изсмукване на печалби в определени ръце.
Явно е, че хората навън сега са подлагани на много силен натиск – постоянно им се казва колко са платени, биват провокирани. Отделни партии опитват да превземат вълната на недоволство и да злепоставят. Но за щастие тези атаки бяха отблъснати – прекалено много пари са заложени, ако системата бъде ударена.
Има нещо важно, което в работещите страни вече е минало: преразпределение на обществените блага, чрез преразпределение на отговорностите и правата. В момента в България функционира изкривена мафиотска и невярна система за труд и заплащане на труда. Усилията на хората се невъзнаградени, защото овеществения труд се прибира от шепа хора и тази шепа хора е цвета на олигархията.
Затова сме на последно място в Европа по доходи, а когато няма правомерно и правилно разпределение на резултата от труда напълно естествено е да настъпи изкривяване в отношението към него и стигаме до старата максима – лъжа ги, че работя, лъжат ме, че ми плащат.
Това тласка цялото общество към репродуциране на корупцията.
Новият свят
Един от големите проблеми на гражданското управление е, че се изисква много висока степен на активност от максимално широк кръг хора. Активност със синергичен ефект, а хората бързо се уморяват и в един момент предпочитат да действа класическата структура на делегиране на власт и права срещу очакван резултат.
Днес поколението на уличните протести не е съгласно с резултата. Най-лошото: не очаква резултат. И затова отговорност носят всички онези, които днес наричат същото това поколение “тълпа”.
Все пак, протестите дават нова сила, в която поглеждат мнозина. Трудностите тепърва ще идват, а най-вероятно ще съпътстват порастващото дете през целия му живот, но това трябва да бъде посрещано като предизвикателство, водещо към победата. Онази победа, за която всеки от нас тайничко си е мислел през 1990-те и 20 години по-късно – да покажем, че рекетът на престъпното ежедневие няма място в нашия, нов свят.
Накрая, преди да излезем отново на улицата, да си припомним: нищо не е по-силно от идеите. Те винаги ще се появяват, докато има и най-малкото зрънце в сърцето на всеки един от нас. Дори протестите да заглъхнат днес, утре отново ще избуят, докато съществуват останки от онзи, стария свят.
Comments are closed.