Разединението прави силата?

През последните 300 години, държавите по света се стремят в по-голяма или по-малка степен да постигнат високо ниво на централизация. Целта е максимално утилизиране на природните, човешките и политическите ресурси за постигане на “благото на държавата” (raison d’état). Самият принцип за благото предхожда човека, сочен за негов “баща” – кардинал Ришельо и датира поне от XVI век. Унифицирането на законите, данъчната система, икономиката и търговията, чрез премахването на локалните такси, данъци и мита е важна крачка към създаването на съвременната държава. В тази насока се движат и оформянето на постоянните, редовни армии, реформите в министерските структури, които от колегии се превръщат в единични звена, обединени на свой ред в съвети с различно ниво на функционалност. Към средата на XIX век консервативната мисъл е изживяла своя апогей в лицето на “старите режими” и започва да отстъпва място на засилващата се тенденция за допускане на все по-голяма част от обществото в управлението на държавите чрез разширяване на правото на глас. Първата Световна война унищожава последните бариери, наложени от монархизма върху това, което днес наричаме демокрация и правото на глас сред жените започва да руши последните устои на класическия политически модел. Раждат се и аберации в лицето на крайно десните и крайно левите политически течения, които вместо да дадат обещаните равенство, свобода и право на глас, довеждат подчинените си страни до унификация, централизация и свиване на общественото мнение, чийто мащаби са присъствали само в най-дръзките мечти на консервативните дейци от предходните три века. Втората Световна война разрушава част от тези аберации само за да създаде нови – КНДР, КНР, ОВД и СИВ, режимите в Африка и Латинска Америка. Тези отклонения са толкова плод на собственото си развитие, колкото и на политиката, прокарвана от страните от НАТО, водени от САЩ.  С края на Студената война, голяма част от тези малформации на демократичната партийна система бяха премахнати и като изключим няколкото руини от миналото, изглежда националната, централизирана държава най-после излезе победите от всички кризи, в които превратния XX век я хвърли. Но дали?

С настъпването на новото хилядолетия стана ясно, че националната държава, справила се с основните външнополитически проблеми, с които е създадена да се бори, започна да става жертва на вътрешнополитическите трусове, предизвикани от изчерпаната й функция на национален пазител. войните бяха спечелени, претенциите изпълнени до предела, народът бе унифициран до толкова, до колкото играта на Големите позволяваше. Вече няма врагове, няма претенции, няма национална заплаха отвън.Транс-континентални и наднационални лиги и съюзи започнаха да обединяват националните държави с цел по-голяма сигурност или по-добра среда за развитие на икономиката и обезсмислиха и обезсилиха голяма част от традиционните функции на държавата, каквато сме свикнали да виждаме. Нещо повече, организираната престъпност изглежда най-после започна да разгадава всички възможни защитни механизми на държавата и проблеми като корупция, сива икономика и канали за нелегален трафик на всичко започнаха сериозно да изваждат от равновесие съвременните страни. Сивия сектор все по остро и сериозно започна сливане с политическия елит на държавите, създавайки опасна симбиоза, чиято сметка ще трябва да плати народа. Това е проблем, пред който са изправени всички страни в момента, дори във високоразвитата и политически грамотна Европа. Но никоя друга държава в Европа не илюстрира тези процеси по-добре от България.

Излишно е да се обяснява как у нас мафия и политически елит са едно и също. Как страната е парцелирана между големите групировки и техните бизнес партньор “на светло”. как политически чадъри и назначения служат за преразпределение, трафик и прехвърляне на грамадни парични средства, стоки, контрабанда и дори човешки същества. В медиите е модерно да се пише за КОЙ, но истината е, че трябва да говорим за КОИ, А всички знаем кои са КОИ или кои са лицата, които те показват за пред света. най-големите, най-богатите, те са в сянка. Те канят нашумели певци от цял свят за частни партиите, купуват си острови и последен модел коли, строят крепости в покрайнините на София, притежават 99% от Черноморието под формата на хотели и концесии, контролират пристанищата, летищата и всички предприятия в страната, които са на печалба. Финансират футболни отбори за да се изживяват като меценати, купуват си певици да им пеят и свирят, въобще всичко, за което една дребна балканска душа може да мечтае, че и повече. Някои от тях са образовани, други се образоват, а трети са природни таланти. Те обучават следващото поколение бизнесмени и престъпници, пращат ги да учат в чужбина, карат ги на стажове по фирми и сходни сенчести структури, въобще развиват се.

За обикновения българин, държавата, в която живее изглежда като едно бунище, чиито граници са неясни, а изхвърлянето на отпадъка става произволно и на талази, без да се сортира, без да се подрежда, без да се дава сметка до кога и до колко може да побере сметището. държавата, подобно на тази от “Атлас” на Айн Ранд го кара по инерция. Нещата се случват докато може, без нищо да се поправя, без нищо да се променя или подменя. Когато нещо блокира, остава блокирано и толкова. България е една държава на доизживяване. Реформите се случват само до толкова, до колкото още повече да улесняват източването на средства. избори се правят до толкова, до колкото хората да си мислят, че нещо може да се промени и че всъщност някой различен е дошъл на власт. Разликата в партиите е само в групировките с които са свързан и във външните фактори, които им оказват идейно и финансово влияние.  Социолози и политолози, платени с тези или онези пари, се състезават да ни рисуват сценарии за динамика, за стабилно управление, за шансове и възможности. “…Това може, ако онова стане еди как си. Когато не стане – ех, жалко, пропиляхме шанса си, обаче нека ви развия една друга схема…” Днес (05,01,2015г.) пред “Дневник” Евгений  Дайнов обяснява как 2015г. щяла да е историческа и как българина бил на прага и подобно на 1990 и 1997г. щял да предопределя съдбата си. Само че г-н дайнов забрави да спомене, че промените през 1990г. и 1997г. не доведоха до нищо. Как българина пак избра различното и стабилното, как последва надежда за реформи от дясно от общо взето същите хора, които са на преден план и сега и как те се провалиха и в двата случая. Или по-скоро как се справиха. Защото тяхната “адженда” не е да става добре за хората…или по-скоро не за всички хора. както се казваше в един стар виц – “Партията прави всичко за човека…а ние всички знаем кой е човека”.

Истината е една – държавата България – централизирана и национална е провалена. тя е компроментирана и дискредитирана в лицето на собственото си население и в лицето на външните си партньори. Етническата политика е провалена и вместо да доведе до унфикация на гражданите, тя “зорлем” създава напрежение между трите големи етнически групи в страната, пренасяйки това напрежение и под формата на псевдополитическа борба в парламента. Икономиката се развива до толкова, до колкото частни инициатива, които са по-упорити и амбициозни успяват да изпълзят от калта и на базата на износ да извлекат дивиденти. Цялостния икономически фон е сив, дъждовен и печален. Законите пречат на частната икономическа инициатива и отблъскват външните инвеститори. Енергетиката е в колапс, заедно с частния сектор и услугите като цяло. Държавната администрация е като колело с откачена верига – педалите се въртят, но возилото си седи на едно място.

Изглежда такива формули като “национален идеал”, “обществен интерес” и “общо благо” са изчерпани като величини сред българите. Това фатално ли е? Неизбежно ли е? Непреодолимо ли е? Отговорът е НЕ!

Всъщност идеята за личното благо, която е широко застъпена в нашата национална мисъл не е непременно фатална за страната ни. Напротив тази несъкрушима енергия, базирана в изразения български егоизъм може да се превърне в най-доброто средство за решаване на голяма част от проблемите в нашето общество. Нека конкретизираме. Българинът има един основен ментален приоритет – ТОЙ (съответно ТЯ) да е добре. Този ментален приоритет е толкова силен и неизкореним, че на практика се е превърнал в двигател на всичко, постигнато от народа ни през последните 200 години. Спряхме АКТА защото нямаше да можем да си гледаме филмите на ПъЦъ-то. Спряхме Шеврон, защото щяхме да ядем още по-скапан хляб от сега. Постигнахме църковна независимост, понеже ни писна да си даваме парите на гръцките попове. Спряхме Белене не за да правим сечено на Русия, а за да не ни отиват парите от данъците някъде си за нещо си. И така на татък и така на татък. Ами какво ще стане, ако разсъждаваме така за всичко? Какво ще стане, ако си чистим пред входа от сняг и лед за да не се пребием самите ние? Какво ще стане, ако не си хвърляме фасовете, за да не ги ядат собствените ни малки деца и кучетата, които гледаме у дома? Какво ще стане, ако не се предреждаме на опашката, за да не дадем сигнал на някой друг че може да ни предреди нас? Какво ще стане, ако си платим сметките и данъка за да не трябва след това да губим едно чудо време по гишета и опашки? Какво ще стане, ако парите, които даваме отидат не в държавата, а в общината, която живеем и тя ги изразходва обратно единствено и само за нас?

Какво ще стане, ако вместо да се централизираме, се децентрализираме? Какво ще стане, ако администрацията в страната действа на областно, а не на национално ниво? Какво ще стане, ако подобно на Германия и САЩ правителството разполага само с общодържавни функции а локалните проблеми се решават от локалните власти? Какво ще стане, ако всяка област има собствена независима полицейска служба, а националната сигурност се гарантира от национална надобластна структура? какво ще стане, ако мафията трябва да купи администрацията на 10 области за да прекара коката от Андреево до Кулата, а не да трябва да плати само на 5 човека по веригата? какво ще стане, ако полиция, пожарна и медицинаска служба зависят само от областната структура? Какво ще стане ако вота стане на областно ниво, мажоритарен и областните парламенти имат реална административна функция, а не синекурно заплащане и клатене на крака? Какво ще стане ако парламента се ограничи като бройка и функционира на сесии? Какво ще стане ако Съда остане единствената общонационална структура и нейните регионални и национални звена се откъснат напълно от държавната администрация чрез премахване на парламентарната и президентската квоти? Какво ще стане ако съдиите се избират от хората, а не от политиците?

Замислетесебе….

Източник: Антропофобия